Памет

now browsing by category

 
Posted by: | Posted on: май 12, 2014

„ЕМПОРИОН ПИСТИРОС“ НЕ Е ЕМПОРИОН ПИСТИРОС!

Untitled

   17.05.2014г.

  На изхода на Траяновия проход в Тракия при Ветрен между Средна гора и Марица от хилядолетия стърчеха исторически развалини. Голямата им площ дала основение на Стефан Захариев (1870г) да смята, че това са развалините на град Сардакия, а П.Р. Славейков смятал, че това са развалините на Бесапара (сп.“Наука“,Пд,1882). При създаването на ТКЗС-тата тази площ постепенно се зае и разора. Излязоха на повърхността много археологически артефакти настъпи златна ера за иманяри, колекционери и антикварни търговци.
 През 1988г. започнаха официални разкопки между Септември и Ветрен в местността „Аджийската воденица“ на левия бряг на Марица под ръководството на проф.Велизар Велков (1928 – 21.4.1993) и поляка на българска служба Мечислав Домарадски (1949-26.6.1998).
 След три сезона разкопки Домарадски пише, че не знаят какво разкопават: резиденция на тракийски цар ли, гръцко селище ли или търговско селище със смесено гръцко и тракийско население? Последното им хрумва, когато на друг археологически обект 3 км на север от техния – Вономасион (Вономасия, Бона мансио, Асар, Асарджик) се намира една гранитна плоча с издълбан върху нея старогръцки надпис. Проф.Велков го превежда и се оказва, че това е търговски договор от V-ІVв.пр.Хр. между беломорските (егейските) градове Аполония, Пистирос, Маронея и Тасос. Понеже Велков умира преди публикацията му, не мога да кажа дали той е съучастник в научното престъпление на Домарадски – смесването на артефакти от два различни археологически обекта, които не са съществували синхронно, което води до абсолютна фалшификация на историята. След смъртта му Лидия Домарадска успява да вземе от вдовицата научния му архив и да публикува надписа от името на двамата с нескопосан превод в Bulletin de Correspondance Helleniquе (ВСН).
За публикацията надписът бил преведен на английски, после от английски на френски. Така силно се затруднили чуждестранните учени да го проумеят. Допускам, че Домарадски става автор на хипотезата, че Пистироският надпис е пренесен някога на Вономасия от разкопаваното от него селище край Марица. Това селище той кръщава „Емпорион Пистирос“, като уверява света, че в надписа не става дума за егейския Пистирос, описан някога от Херодот, ами за някакъв си емпорион Пистирос , споменат от Стефан Византийски през VІв.сл.Хр., т.е. 900 години след Херодот. Ползвал бил изданието на Стефан Византийски от Майнеке от ХІХ век. Аз ползвах Амстердамското издание на Стефан Византийски от 1725г., където на 6 (шест!) места е посочено, че става дума за Херодотовия Пистирос на Егейско море, който освен емпорион, е и етникон (племенно име) на пистиритите, а такова племе няма по цялата дължина на Марица. Домарадски и жена му подкрепят хипотезата си и с други лъжливи аргументи, които ще опровергавам един по един.

         „Най-важният аргумент – пише Домарадски – за идентификацията на античния център в м. Аджийска воденица с емпорион Пистирос е един надгробен надпис, открит в тази местност, според сведение от В.Добруски през 1895г. (МСб.12,с.335): „В основите на старите зидове, до „Хаджийската воденица“ са били открити два камъка. На първия се четели две имена – Дионисий (син) на Диотрефес, а на втория запазен бил само един ред и се четяло – Аполониат.“

     Двата камъка обаче изчезнали. От преизказното наклонение на разказа на Добруски се вижда, че той съобщава нещо, което чул от друг, той не е свидетел и не говори от първо лице единствено число. Домарадски признава това. И така става въпрос за камъни, които никой не е виждал, следователно това не е никакъв аргумент, нито доказателство за присъствие на елини в разкопавания тракийски град. Но Домарадски смята, че това е надгробна плоча на починал елин от Аполония и се чуди от коя ли Аполония ще да е бил, защото в древността е имало двайсетина Аполонии.

    „През лятото на 1990г. бяха открити четири къса от една плоча. Тя ни даде името Метро/ф/онт. Такова име е рядко срещано в елинското койне, а в ІVв.пр.Хр. то е известно и в Маронея, гръцки полис от Егейска Тракия.“ Домарадски пак смята, че това е надгробна плоча на починал елин, този път от Маронея. Едва след трийсетина страници пояснява, че тези четири камъка са намерени извън портата на града в някакво струпване на камъни.

     Пише го така, сякаш е живял в Маронея през ІVв.пр.Хр. За разлика от него аз проверих в Маронея. Сегашните гърци даже не знаят къде точно е била античната Маронея, само предполагат. Разкопавали са византийската Маронея. Издирих всички намерени имена, не само при разкопките, в ВСН, по пейките в амфитеатъра – нито един Метрофонт. Освен това тази дума едва ли е лично име – „метра“ е матка, „фонт“- убиец, следователно означава „майкоубиец“. Тогава думата „гърци“ не е съществувала и Маронея не е била гръцки полис. Страбон пише: „Киконите имат 3 града- Исмара, Маронея и Ксантой.“ А киконите са траки! Надгробните паметници в Маронейското гробище са надписани на гръцки и с гръцки имена, но там почиват българи! В Маронея старите хора още говорят български за сведение на всички български и чуждестранни „археолози“. Същото е в Малко Търново, па даже и в село Варвара до Септември. В местната тракийска керамика в Севтополис, изработена на ръка, са намерени 45 съда с графити на гръцки, представляващи гръцки имена и 5-6 тракийски имена. Това показва, че голяма част от траките са носели гръцки имена, предимно теофорни, и името в случая не е некакъв аргумент за жители-елини в т.н. „Емпорион Пистирос“.

      Третият лъжлив аргумент, че разкопаваното селище в местността „Аджийската воденица“ е емпорион Пистирос, е свързан с биографията на Александър Македонски. И Домарадски, и Велков (а може би съавторката му Домарадска) пишат за един и същ пасаж у Флавий Ариан, който описва похода на Александър Македонски срещу трибалите. Домарадски: „Александър достигнал планината Хемус. Тука, като възлизал по планината, го посрещнали из теснините мнозина въоръжени мъже от емпориите (т.е. емпорити) и независимите траки.“

     Велков и Домарадска: „За емпории във вътрешността на Тракия определена информация има у Флавий Ариан. Пасажът досега е бил спорен и неправилно обясняван. Ариан пише:“Тук, когато възлизаха по планината, го пресрещнаха из теснините мнозина въоръжени туземци и независимите траки.“ (Fl. Arrianus 1, 7). Някои издатели са смятали това място за corruptela, понеже никой не подозирал, че във вътрешността на Тракия е имало емпории. При изричното текстово предаване tΕΜΠΟΡΙΩΝ издателите са предлагали различни четения, между които се е приемало, макар и като хипотеза, εγχωριων, т.е. „туземци“. Не е обърнато внимание, че се е получила една безсмислица: да се противопоставят „туземци“ на „автохтонни траки“! С локализирането на емпорион Пистирос от това време в Тракия се вижда, че текстът е точно предаден и следва да се преведе: „Много въоръжени хора от емпориите и независимите траки.“            Ето оригиналният текст на Ариан (на снимката), който няма нищо общо с горецитираните преводи:

      Няма никакъв tΕΜΠΟΡΙΩΝ, а ΤΕ%ΕΜΠΟΡΩΝ – „търговци“. Ето буквалният превод на текста от Ариан по гръцкия словоред: „И тук безпощадно е отблъснат към прохода, възкачващ се по планината. И ТЪРГОВЦИ много въоръжени и автономните траки (у Домарадска станали „автохтонни“) неотстъпващи задържат напред върховете на Хемус, войската край които ще мине.“ ΕΜΠΟΡΩΝ е едно, а ΕΜΠΟΡΙΩΝ – друго. Интересното е, че при публикуването на същия текст в Bulletin de Correspondance Hellenique Лидия Домарадска не е посмяла да излъже и е писала tΕΜΠΟΡΩΝ, а не tΕΜΠΟΡΙΩΝ, но в българското издание лъжат семейно и неслучайно: „емпорион“ и „емпорити“ за тях означава златна мина. Професор Андрей Даниел пише „В памет на М.Домарадски“ : „Още тогава по негови категорични изчисления разкопките трябваше да продължат 20 – 25 години.“ (Интернет, 15.01.2013г.). И разкопките наистина продължават вече 25 години, въпреки че разкопвачите повече нищо не намират. Но най-неприличното в тази история е, че те преписват буквално от проф.Александър Фол, който е разгледал този проблем 20 години преди тях в книгата си „Тракия и Балканите през ранно-елинистическата епоха“, София, 1975г., стр.31: „Когато Александър се възкачвал по Хем, пресрещнали го голям брой въоръжени мъже των εμπορων и автономните траки (Arrianus, Anabasis (Roos) 1,6). Както е известно, за автономни траки се говори в изворите от Тукидид до Тацит; смята се, че това са обитателите на централните планински масиви от Рила, Родопите и Балкана, които са били независими още спрямо одриските владетели. Ние не знаем какво влагат Птолемей-Ариан в израза „бойци от емпориите“ и дали той не е грешка на преписвачите или терминологическа неточност. Трите възможности за интерпретация са понятието да означава „малки селища“, да е равно на „укрепени места“ (= των χωριων) или на „местни жители“ (=των εγχωριων).“ Нито едното, нито другото, нито третото. Нито преписвачите са сбъркали, както се вижда от изданието на Roos. И така никакви емпорити и бойци от емпории, каквито няма по Хемус, не са пресрещнали Александър, а „търговци много въоръжени и независимите траки“. Освен това Ариан пише 500 години след Александър и преписва от Птолемей І Лагос (Сотер). На всичко отгоре Книга първа от Ариан, където е този текст, не е достигнала до нас в оригинал. У съвременника му Квинт Курций Руф в същия текст няма даже думата „търговци“: „Там в тесния планински проход го очаквала огромна армия от местното тракийско население. Траките заели височините около прохода и го преградили с колите си.“ Велков и Домарадска четат Пистироския надпис, както Дяволът чете Евангелието: „Център в надписа е емпорионът Пистирос“, „В надписа се споменава селището Пистирос и неговите жители са назовани емпорити.“ („Емпорион Пистирос“ І, с.78). Лъжат вече заради самата лъжа, та нали всеки може да прочете надписа? В него най-напред се говори за емпорити, траки и епаулисти и чак тогава се споменава Пистирос. Никъде не се казва, че Пистирос е емпорион или че неговите жители са емпорити! Жителите му ясно са наречени „пистиренци“ и толкоз. Казах вече, че преводът му от Велков-Домарадска е нескопосан, но не казах, че тя не е приела нито едно възражение или предложение за поправка от чуждестранните учени, включително и тези, които са присъствали на симпозиума в Септември през април 1998г. Ето ги надписът и преводът му, публикувани в „Емпорион Пистирос“, том І (без дата!):

 ПИСТИРОСКИЯТ ДОГОВОР И ТРАКИЯ ПО ВРЕМЕТО НА КОТИС І С червени линии са съединени четирите договарящи се града, червеният пунктир показва явната несъвместимост на т.н.“Емпорион Пистирос“ в Горна Тракия край Марица с договора. Вижда се и пълната усамотеност на този град и отдалеченост от всички останали тракийски градове. Всеки, който поне малко от малко разбира от география, вижда, че този договор географски е неприложим към Горна Тракия, защото договарящите се градове Аполония, Пистирос, Маронея и Тасос са на Егейско (Бяло) море. Между тях даже има визуална връзка: от Тасос се виждат останалите три града, но т.н. „Емпорион Пистирос“ зад девет планини до десета край Марица и с телескопа Хъбъл не може да се види, пък и по времето на договора никой не е и чувал за него. В Пистироския договор има отглас от предишен договор на Атина с тракийския цар Котис І, според който договор всички крайбрежни егейски градове са плащали двоен данък (форос) – на Атина и на Котис І, този договор е известен в историята. Още по времето на Ситалк Атина въвежда мита в подчинените си градове, за да увеличи паричните си постъпления. Понеже държавата на Котис І е единна, не са се плащали мита по пътищата. Градовете са прибирали търговските такси по пазарищата си. В Пистироския договор това положение се връща: „както по времето на Котис“. Който познава добре живота на Котис І, знае, че той изобщо не е стъпвал в Горна Тракия. Военно-политическата му дейност се развива изключително в Беломорска Тракия между резиденцията му Хиерон Орос (Родосто, днес Текир даг на Мраморно море) и Амфипол при устието на Струма. Домарадски най-самоуверено лъже в статията си „Държавата на Котис І и отражението ù в археологическите извори“: „Най-сигурните данни, каквито са археологическите, остават за нас недостъпни, тъй като в Турска Тракия не се провеждат никакви разкопки.“ Той просто не знае какво се прави в Турция и лъже безобразно. Докато 10 години се мотае само с декар и половина разкопки на наречения от него „Емпорион Пистирос“, турците разкопават само за един сезон резиденцията на Котис І Хиерон Орос край гр.Текир даг в местността Менекше чатай. Те са я определили като тракийско село. Сведенията за тези разкопки дължа на руския траколог доц. Сергей М.Крикин, те са публикувани и в руския годишен сборник за научни трудове „Античный мир и археология“, випуск 16, Саратов, 2013г. Крикин е един от най-големите познавачи на Тракия, работил е на разкопки в България, Египет, Мексико и цялото Причерноморие. завършил е и българска филология, книгата му „Тракия“ е издадена в Германия, а в България му е отказано, сигурно никой не е и чувал за нея! Понеже е отрицател на „хипотезата Пистирос“, в България археологическите феодални семейства не му публикуват нищо. Също и трудовете на американската професорка Денизе Деметриу. която е сред отрицателите на „Емпорион Пистирос“ и издаде книга за него. Така хранениците на Института по тракология в София допуснаха парадокса тракологията да се развива извън България. Сведенията за турските разкопки край Текир даг се публикуват в Турция всяка година от 1993 до 2007г. За Х международен конгрес на траколозите през 2005г. в Комотини (Гърция) проф. Александър Фол пише, че получил информация за тях, но не я е споделил с Домарадски от „колегиалност“ или защото е противник на името „Пистирос“. За съжаление скоро почива. Турците, като по-неопитни в тракологията, потърсили помощ от руските траколози за осмисляне на находките и информацията излиза в Русия. Така тракологията се развива извън България.

 „Емпорион Пистирос“ край Марица в местността „Аджийската воденица

“ ЧАСТ ОТ РАЗКОПКИТЕ НА КОТИСОВАТА РЕЗИДЕНЦИЯ ХИЕРОН ОРОС КРАЙ ТЕКИРДАГ (Турция) В МЕСТНОСТТА „МЕНЕКШЕ ЧАТАЙ“

      Да разгледаме сега Пистироския договор пасаж след пасаж в превода на Велков-Домарадска: (някой си да се закълне) в Дионис и да бъде длъжен. А ако някой от емпоритите обвини (друг), те да се съдят един друг при своите родственици и каквито неща се дължат от емпоритите при траките, да не прави отмяна на тези дългове. Казах вече, че има възражения срещу този превод още на симпозиума в гр. Септември през април 1998г. Домарадска не владее добре литературния български език. Надписът е изсечен върху камъка без препинателни знаци и тя слага свои, нарушавайки смисъла на превода. Тя не си задава въпроса: кой да не прави отмяна на тези дългове? Това е граматическият субект, който се кълне в Дионис „да бъде длъжен“ – махаме точката на Домарадска и възстановяваме логичния смисъл на пасажа – „да не прави отмяна на тези дългове“. Кой може да ги отмени? – съдията. Емпоритите могат ли да се съдят при свои родственици? – няма кой да им позволи такова нещо, това го има само сега при „демокрацията“ в „Република“ България, където съдии и прокурори са цели семейства и родове. Следователно думата „родственици“ е неправилно поставена и неслучайно всички учени я отричат, но Домарадска си прави оглушки. Тя превежда гръцката дума συγγενεσι без представката συ-, която е равна на българската „съ-„. В калпавия превод от английски на френски в ВСН превели „родственици“ с parents(?) – на френски „родители“, та съвсем „се загубили в превода“. Редакторите на ВСН даже сложили питанка след думата. Като сложим представката „съ-“ пред „родственици“ ще получим „съродственици“, „съплеменници“, „сънародници“. Защо емпоритите да се съдят при тях, а не при траките? Защото траките нямат такъв съд, при тях царят-жрец решава всичко. Елинският съд ни е представен от Омир в Илиадата: „Много народ се тълпи на агората, там Шумен спор се вдигна, спореха двама за глоба – Кръвнина за убийство; кълне се единият пред народа, Че всичко платил, другият – че нищо не взел. Искат двамата със свои свидетели спора да решат. Гражданите викат – всеки за своя човек, Глашатаите ги смиряват, старейшините-съдии На каменни кресла седят сред свещения кръг, Поемат жезлите си от глашатаите звънки; С тях в ръка стават един след друг И свойта присъда присъждат. Пред тях в кръга Два таланта чисто злато светят – награда За този, който най-справедливо отсъди.“ (Илиада, ХVІІІ,497-50)

 Каменните кресла и свещенният кръг сега могат да се видят във възстановения амфитеатър на Маронея (горе на снимката). Гърците го възстановиха буквално пред очите ми от 2003 до 2013г. с 5,500,000 евро, спечелени на два пъти по европейски проект, а нашите уж „международно признати“ разкопвачи на т.н. „Емпорион Пистирос“ досега не са спечелили нищо от Европа. Едва миналата година новата директорка на музея Севдалина Попова спечели от американска фондация 50,000 долара за музея, а умните управници на Септември взеха, че я изгониха и върнаха пак провалената стара директорка Валентина Танева, уволнена преди 4 години за това, че в продължение на 20 години не бе съумяла да нареди експозиция в музея!!! От септември месец миналата година, когато Танева пак встъпи в длъжност, музеят пак е без експозиция, въпреки че наследи експозиция от г-жа Попова. На всичкото отгоре Танева качила в интернет проекта на г-жа Попова пред американската фондация като свой?!? Следващият пасаж от Пистироския договор пак е непригоден към условията край Марица: Земя и пaсбища, които притежават емпоритите, това да не им се отнема. Епаулисти да не изпраща при емпоритите. Захари Стоянов пише през 1888г. в „Записки по българските въстания“, че районът от Ветрен до Марица представлява гъста дъбова гора, в която се изгубила „Хвърковатата чета“ на Бенковски. Разкопките на т.н. „Емпорион Пистирос“ и досега са в дива гора. Никаква „земя и пасбища“ не е имало тук. „О` дрис“ значи „дъб“ на старогръцки, а тук е било царството на одрисите, т.е. „дъбарите“. Това нещо никога не би могло да дойде до съзнанието на Велков, Домарадските, Арчибалд, Гоцев, Танева, защото те не са чели „Записките“ на Захари Стоянов и не само тях. Според Александър Фол „Тракийското племе одриси първоначално живеело в долината на Горен Хеброс (Марица)“. Домарадските се чудят как да преведат думата „епаулисти“, даже лъжат, че тя за пръв път се явява в Пистироския надпис, въпреки че я има в Библията, чиито текстове са по-стари. Атанас Орачев на научна сесия през 2009г. в Софийския университет чете доклад, че епаулистите били специална военна част, която охранявала т.н. емпорион. „Епаулис“ и на старогръцки, и на новогръцки означава „чифлик“. Епаулистите са хората, които движат селското стопанство и при траките, и при елините. При опасност са се прибирали в градовете. Естествено е гражданите да не ги искат за постоянно, защото са идвали с целите си семейства, слугите и робите, а в града мястото е ограничено от стените. Но при липсата на орна земя и пасища при т.н. „Емпорион Пистирос“ не може да има и епаулисти. Дъбовите гори от Ветрен до Марица и от Септември до полите на Родопите се изсякоха едва след 9.9.1944г. Да не назначава никакъв гарнизон в Пистирос, нито той лично, нито да възлага на друг. Тази клауза от договора е също отзвук от времето на Котис І, който оставял гарнизони в отстъпените му от Атина градове Абдера, Маронея, Дориск, Енос, Тиродиза, Селимбрия, които започнали да плащат двоен данък трибут – на Атина и на Котис І. Той използвал наемни пълководци от елински произход: Ификрат водел флотата, Милтокит, Харидем, на които възлагал овладяването на Егейското крайбрежие. Клери на пистиренците да не про- меня, нито да възлага на друг. Това е един много оспорван пасаж от превода на Велков-Домарадска. Понеже от думата „клери“ първата част липсва върху очупения камък, възстановката е произволна и са предлагани много разночетения, които Домарадска не е приела и така е публикувала надписа, като пояснява, че „клери“ означавало „поземлени участъци“. Първо: казах, че в района на т.н.“Емпорион Пистирос“ не може да има поземлени участъци. Второ: траките са водели земеделското си стопанство на чифликчийска база, чифлиците са образували села, описани в Анабазиса на Ксенофонт. Трето, най-важно: „клерос“ на старогръцки не означава „поземлен участък“, а „жребий“. В елинските полиси чрез жребий са се разпределяли на гражданите поземлени участъци. Най-бедният слой от атинското общество – фетите без земя – се изселвали в новите колонии заради шанса да получат земя и поправят своето социално положение. Такива селища се наричали „клерухии“, а изселилите се от Атина – клеруси или клерухи, буквално „носители на жребий“ (κληρος – жребий и εχω – държа). Чрез жребий са се разпределяли поземлените участъци в цялата клерухия. Клерухиите формирали собствени войски под атинско командване. Ако признаем превода на Домарадска-Велков, ще излезе, че жителите на т.н. „Емпорион Пистирос“ са клеруси, а градът не е никакъв емпорион, а клерухия и колония на Атина, защото клеруси са изпращани от Атина само в завоювани градове. Пределно ясно е, че Пистироският надпис не може да се отнася за разкопавания в местността „Аджийската воденица“ край Марица тракийски град, защото става наистина един археологически тюрлюгювеч, според любимия израз на доцент Алексей Гоцев, служебен ръководител на разкопките, който не се е усетил, че става главният готвач на този тюрлюгювеч, защото траките не са разрешавали даже на гражданите в подчинените им егейски градове да си разпределят поземлени участъци чрез жребий. „В надпис, посветен на военния комендант на Маронея (P.Roussel, BCH,63,стр.133) и надпис, посветен на пропонтийския стратег Хипомедонт (SYLL3,502), се казва, че едва след техните акции срещу траките, гражданите на Серейон, Темпира, Харакома, Дрис, Сале, Месамбрия, Зоне могли отново да разпределят на парцели обработваемата земя и да я обработват.“ (Хр.М.Данов, Древна Тракия, с.244.) Ред 20: Да не събира митата по пътищата (за стоките), които се внасят към Маронея от Пистирос и от ем- пориите или от Маронея към Пистирос и Беланските емпории на прасени. Това е най-обърканата част от превода на Велков-Домарадска, а Домарадски направо го пропуска: „Става дума за някакви емпории на прасени“. Първо: каменният надпис е изтрит в края на редове 18 и 19, възстановяването е произволно и не може да се каже дали е „мита“ или „митата“. Второ: в превода не е спазен гръцкият словоред. Трето, много важно: няма единство на терминологията, освен тук в превода, така и в томчетата „Пистирос-1“ и „Пистирос-2“. Кое е емпорион, кое е емпория, кое е тържище, кое е пазар – не става ясно от тези преводи, а основата на думите е една и съща. Конкретно в този пасаж от Пистироския надпис имаме преведено των εμποριων – „емпориите“, τα εμπορια – пак „емпориите“. Две различни думи, а един превод. Проф. Христо М. Данов в своята „Тракия“ превежда τα εμπορια като „пазарите“ (с.388). Изводи:
 1. Ако не е „митата“, а „мита“, ще излезе, че мита по пътищата иска да въведе предполагаемият субект на договора, а при Котис І не е имало мита: „Да не събира мита по пътищата. . . както по времето на Котис“.
 2. Ако τον εμποριων се преведе „емпориони“, а не „емпории“, смисълът на текста се изменя – значи край Пистирос и Маронея е имало емпориони (търговски градове), а не емпории (търговски представителства на чужда територия).
 3. Ако τα εμπορια Βελανα Πρασενων се преведе според проф. Данов, ще стане „пазарите на Белан на прасените“, а не „Белански емпории на прасени“. Този пасаж от договора е изобщо неприложим към условията при т.н.“Емпорион Пистирос“, който се намира много навътре в Котисовата държава и въвеждането на мита по пътищата към него означава Котис І да глобява сам себе си, защото емпории и емпориони няма нито наблизо, нито надалече. Велков-Домарадска, Домарадски и целият сонм международни учени не могат да преведат това изречение, защото не знаят какво е Белан и прасени. Даже на симпозиума в Септември и публикацията в ВСН пуснаха тъпотията, че Белан – това било Белово, на 10 км западно от Септември. Години наред им обяснявах, че прасени са наричани жителите на град Прасия в Лакония и жителите на Азия, а Белан е бил търговски граничен град на северната граница между Финикия и Сирия, притиснат между реките Оронт и Африн. Бил е входно-изходна врата на търговския път от Средиземно море към Халеб, Вавилон, Персия и Индия. Съществува и днес в анексираната от Турция през 1939г. сирийска област Хатай. Имал е емпории със същото име Белан край Халеб и в Месопотамия. Сирийците тъкмо бяха предприели разкопки на Белан край Халеб и започна гражданската война там. Белан е завладян от Александър Македонски, който превръща пристанището му Мириандус в нова Александрия (сегашният Искендерун). Основните стоки от Белан, които са идвали в егейските емпории, са златотканите платове от Халеб, смолата от Халебски бор (Рinus halepensis), много зехтин и твърдият сапун, получаван от него чрез опепеляване и изобретен за пръв път в човешката история именно тук. Останки от златотканите платове се намират в тракийските могилни погребения, а гърците и до днес приготвят виното си със смола от халебски бор, която наричат „редзина“. Елините са разпространили халебския бор по цялото Средиземноморие. Няма никакви податки за връзки между т.н. „Емпорион Пистирос“ край Септември с Белан и емпориите му. Следващата клауза съвсем отдалечава Пистироския договор от т.н.“Емпорион Пистирос“: Емпоритите да отварят и затварят впряговете както по времето на Котис. Как се отварят и затварят впрягове – това само Велков и Домарадска си го знаят. Проф.Денизе Деметриу предлага по-вероятното „фургони“ вместо „впрягове“. Всъщност тази проверка на колите по пътищата не е митническа, а е останала от времето на персийското владичество в Тракия, когато са прекарани държавни пътища (виж Херодот,VІІ,239). Царските стражари са проверявали кой какво кара. В тълкуването на последната част от Пистироския договор Велков и сем.Домарадски изкарват, че в т.н. „Емпорион Пистирос“ край Марица са се заселили маронейци, аполонийци и тасосци, които се вдигнали от трите града, преминали пеша целите Родопи и се заселили там. И това преселение на народите станало след като Атина изравнила Тасос със земята, прибрала целия му флот и богатствата му и му наложила най-големия данък сред всички подчинени градове. Преселниците, голи и боси, вдигнали един голям богат град край Марица и го нарекли „Емпорион Пистирос“, където започнали да търгуват на босите с цървулите. А всъщност преводът е користно манипулиран, като думите „аполонийци“ и „тасосци“ са членувани и с прибавен предлог „от“, което го няма в гръцкия текст и с което се изменя силно смисълът на договора, за да излезе, че аполонийци и тасосци живеят в Пистирос. Ето членуван и нечленуван (точен) превод: Маронеец не ще затварям… Маронеец не ще затварям… Нито от аполонийците, нито от Нито аполонийци, нито тасосците, които са в Пистирос… тасосци в Пистирос… Субектът, който е имал власт да затваря и убива маронейци, аполонийци и тасосци в Пистирос, явно се намира в Пистирос и пистиросци са му поданици, затова не фигурират в тази клауза от договора. Той има власт само над Пистирос и ако хора от другите градове са идвали независимо по каква работа в Пистирос, те автоматично са ставали подвластни на владетеля му. След ратифицирането на договора той губи тази власт. Така тази клауза от договора се съгласува с първата – емпоритите да се съдят при своите сънародници. Накрая излиза, че този договор може да се приложи на егейското крайбрежие, но не и в Горна Тракия между Ветрен и Септември. Освен че няма никакви доказателства разкопаваният край Марица град да се е наричал Пистирос, няма и доказателства да е бил емпорион. Учените-археолози, противници на „хипотезата Пистирос“, подчертават липсата на складова и производствена бази и гръцки жилища, което би придало на града облика на емпорион. За 25 години нашите археолози не намериха никакъв некропол към този град, никакъв каменен надпис, подобен на Пистироския, който да говори за гръцко присъствие в него. Но има много белези на тракийска царска резиденция. На това мнение са проф.Денизе Деметриу и проф.Гоча Тцетцкладзе (Русия-САЩ), доц.Сергей Крикин (Русия), Зофья Арчибалд (Англия), Веселин Н. Иванов и Драго Дучев (България). Най важният белег е Ветренската тракийска царска гробница, която може да е била и вътре в самия град, ако се отчете предполагаемата му големина от 150 – 200 декара и фактът, че е била постоянно достъпна за поклонения. Виновни за нейното похабяване са първоописателят ù Иван Венедиков, Валентина Й.Танева, М.Домарадски и Алексей Гоцев. Венедиков в описанието ù от 1946г. пише, че гробницата е измазана с фина бяла мазилка. Танева в качеството си на ветренка и директорка на Историческия музей в Септември 25 години не се е погрижила за нея, същото се отнася за Домарадски и Гоцев. Едва „англичанката“ Зофья Арчибалд през 1998 година надникнала вътре и видяла, че има следи от стенописи. Публикувала някъде на английски език статия „За цветните образи във Ветренската гробница“. За това ми писа проф.Денизе Деметриу и при първия удобен случай проверихме със съученика ми от Септември Стефан Мерачев гробницата през ноември миналата година. Наистина е имало древни стенописи. Върху тях обаче е имало други от българската християнска епоха и най-вероятно някой ревностен атеист веднага след 9.9.1944г. е варосал вътрешността на гробницата. Понеже е отворена, с течение на времето влагата е отмила варта, размила е и стенописите, изпълнени с минерални бои и сега може само да се гадае какво сме изгубили, благодарение на гореспоменатите четирима.

 ЧАСТ ОТ СТЕНОПИСИТЕ ВЪВ ВЕТРЕНСКАТА ГРОБНИЦА – НАЙ-ВЕРОЯТНО ТОЗИ ДЕТЙЛ Е ПРЕДСТАВЛЯВАЛ ПОДОБНА СЦЕНА, ЛИЧАТ КРАКАТА НА КОНЕТЕ Гробницата е хероон, т.е. отворена за посещения и почитане на героя, погребан в нея. Единственият загинал близо до това място, който може да е така героизиран, е одриският цар Ситалк, паднал в битка срещу трибалите. Ситалк е владеел тяхната територия и територията на гетите чак до Дунава. Градът до гробницата има облик не просто на негова резиденция, а на негова столица. Тукидид така описва похода на Ситалк срещу Македония: „Като потеглил от земите на одрисите, той първо вдигнал подвластните му траки между Хемус и Родопа, а след това отвъд Хемус – гетите и другите племена. По-голямата част от конницата предоставили сами одрисите, след тях – гетите. От пехотата най-опитни във война били независимите траки, въоръжени с мечове, които слезли от Родопа.“ Като отправна точка на похода според това описание най-подхожда т.н. „Емпорион Пистирос“, понеже само на на 2-3 км от него е тракийското селище Вономасия с крепостта Вономасион, където е намерен Пистироският надпис, в житието на първия тракийски християнски светец Александър Дризипарски (от края на ІІІ век) е наречено „Вономасийско пълчище“. На старобългарски „пълчище“ означава място, където се събират много хора. Коренът на думата е „плък“ – тълпа, но има и вторично значение – военна част, полк, опълчение. „Пълчище“ е и мястото, където се събират много пълкове войска. Ситалк събрал 150,000 души войска според Тукидид. Един рид от Родопите се спуска от с.Семчиново до самото Цариградско шосе. На плоското му било се намира квадратното землено-насипно военно укрепление Дели с размера на футболно игрище и Делийската могила непосредствено до източната му стена. От нея се вижда цялата Тракийска равнина: Пазарджик, Панагюрище, Пловдив и самият „Емпорион Пистирос“. По-надолу в самите поли на Родопа е голямата Пъдарска могила, след нея в полето още една безименна могила. Целият този комплекс досега не е заинтригувал българските археолози.Тукидид пише още за похода на Ситалк: „Движел се през страната си по пътя, който по-рано сам бил заповядал да прекарат, като изсекат гората. Когато преминавали от земята на одрисите през планината…като я прекосили, пристигнали при Добер в Пеония.“ От укреплението Дели на югозапад има няколко горски пътища, които водят до долината на р.Яденица и по нея на юг към Македония. Намерената вносна керамика в т.н. „Емпорион Пистирос“ е изключително атическа. Има гръцки графити по нея. Това не е керамика за продан, това е употребявана керамика. Какво чудно има – освен царят тук са живяли и аристократи. Ситалк е бил женен за гъркиня от Абдера, синът му Садок е имал атинско гражданство, внуците на Котис също, даже са носели гръцки имена. Тук явно се е поназнайвал гръцки език, както в Севтополис. Изпратих серия снимки на керамика от т.н. „Емпорион Пистирос“ на доц.Крикин в Русия за оценка и мнение, каквито за 25 години досега не са правени. Ето извадки от отзива му: „С датировката на фирнисовата керамика у наследниците на Домарадски всичко е наред. Червеният фирнис вместо черния свидетелства за некачествено изпичане. Но има и вносна керамика от добре пречистена глина. Бих сравнил всички тези сюжети с публикациите на Михаил Лазаров – след него нямате подобен керамист. Предполага присъствие на гърци, но не е подкрепено с некропол. При всички качеството е средно, тоест виждаме едно масово производство, типично и пазарно. Общо взето, виждаме арсенала на един истински гръцки пияч от края на петия – първата половина на четвъртия век преди Христа или пък пълния подаръчен асортимент за не съвсем дивия варварин, не сигнира никакво особено богатство.“ Водещите ни траколози, професорите Данов и Фол, пишат в своите „Тракии“, че атическата керамика пристига в сегашната българска територия директно, без никакви търговски посредници. Атическата керамика в т.н.“Емпорион Пистирос“ доказва преките му връзки с Атина заради присъствието на царя и сина му тук. От т.н. „Емпорион Пистирос“ и Старосел имаме почти еднакви по форма и сюжети атически керамични съдове, което подкрепя твърдението на Данов и Фол. Освен това самотният като оазис в Сахара тракийски град край Марица няма на кого наоколо да препродава стоката от Елада и тя си остава в него. Разкопвачите на т.н.“Емпорион Пистирос“ и служителките в музея от години пълнят вестниците с глупости от сорта на тази каква търговия въртели траките и елините посредством река Марица, какво пристанище имал той! Страбон пише, че Марица е плавателна само да Кипсела, т.е. на 30-40 км от устието. Офицерите на Дибич Забалкански пишат през 1828г., че Марица е плавателна до Одрин. По-късно е станала плавателна до Пловдив. В моето детство в района на „Аджийската воденица“ имаше брод, през който минаваше старият път Септември – Ветрен. Там Марица беше дълбока до коляно. Но през август 1957, 58 и 59-та година направи страхотни наводнения, които правеха Тракия да изглежда като море. Водата стигаше от Марица до първите стъпала на чакалнята на гара Септември и с месеци не можеше да се оттече. После с булдозери изправиха коритото на Марица и наводненията изчезнаха. Направиха се мостът и шосето за Ветрен. Та тези госпожи и господа не си задават въпроса: как, с какво, с кого и кога ще търгуват траките от града край Марица? Защо не закарат една каруца грънци на пазара в Септември и да се опитат да ги продадат? Какво са били готови траките да дават срещу елинските грънци? Както не си задават въпроса: Как се е озовал Пистироският надпис на повърхността на нивата край Вономасион? Как през 120 години проучвания на Вономасион никой не го видя този огромен камък, а сега бай Стойчо налетя право на него, като си търсеше загубената коза? Той се оказал достатъчно умен да докладва за находката си в музея в Септември, а директорката му ВалентинаТанева се оказала недостатъчно и прибрала каменния надпис по най-дилетантски начин: без т.н. открит лист, без протокол, без свидетели, без заснемане на находката in situ, без заснемане на околната ситуация, без заснемане на камъка от шестте му страни. Велков и Домарадски и всички, които са се занимавали с него, пък изобщо не обърнали внимание, че надписът е издялан върху гранит, когато традиционно старогръцките надписи са издълбавани върху мрамор или подходящ мраморизиран варовик. След като на място се убедих, че в цяла Елада не е имало, няма и сега никъде гранит, помолих доц.Крикин да провери дали има в музеите на бившия СССР старогръцки надпис върху гранит. Отговор: Няма. Попитах доц. Росица Кендерова, която е била геоморфолог при Домарадски, защо не е направила петрографски анализ на Пистироския надпис, отговор: „Аз съм геоморфолог, а не геолог. Освен това мислех, че надписът е върху бошулски гранит. Дълг беше на музея да направи заявка до катедрата по геология в Университета да извърши петрографски анализ на надписа.“ Тя е родена само на 2 км от кариерата в с.Бошуля, но не знае, че тя е открита през 1936г. като наказателен лагер за корумпирани царски чиновници, че там се вади не гранит, а сиенит, с който са облицовани Мостът на дружбата Русе – Гюргево, ЦУМ и Министерският съвет. И не е изискала от Танева да изпълни служебния си дълг. Пистироският надпис не е върху бошулски гранит, не е върху бузлуджански гранит, не е върху пирински гранит, не е върху сакарски гранит, не е върху витошки гранит. В Гърция и България няма такъв гранит като пистироският. Тогава къде е правен Пистироският надпис и как е попаднал на Вономасион? Как се е наричал тракийският град, който разкопават в местността „Аджийската воденица“ край Марица? На тези въпроси археолозите не могат да отговорят вече 25 години, въпреки че измират и се пенсионират в така наречения „Емпорион Пистирос“. Когато маршал Дибич-Забалкански през 1828г. тръгва срещу Турция, взима с щаба си много археолози и художници. От Дунав до Егейско и Адриатическо море те събират само антични артефакти, с които пълнят археологическите музеи от Одеса до Петербург. Главният археолог С.Сейже, като пише, че поради трудностите по транспорта много антични паметници са захвърлени от обозите край пътищата из България, оставя завещание до бъдещите археолози: „Говоря за тази загуба, за да спестя на някой бъдещ археолог, който ги намери, задълбочените хипотези и мъчителни проучвания.“

Димитър Делийски
deliya44@abv.bg

Posted by: | Posted on: май 11, 2014

138 години от Априлското въстание. Събитията около гара Сарамбей и известни и неизвестни имена от историята

D0-9C-D0-B8-D1-82-D0-BE-D0-94-D0-B0-D0-BC-D1-8F-D0-BD-D0-BE-D0-B2
   

   

Мито Дамянов  – портрет от 1925г,рисуван по
описание от Александър Сергеев

През август 1872 г. Васил Левски заклева в Баткунския манастир „Св. Петър” Мито Дамянов, Лука Черногореца, Кръстьо Мацанa от с. Ветрендол (Елидере) и още десет други от околните села. В общонародното дело са посветени будни българи от почти целия регион, развита е мрежа от революционни комитети. Четири години по-късно, свои народни представители в Оборище изпращат селата Карабунар, Бошуля, Славовица, Горно и Долно Вършило, Ветрен, Виноградец. И може би нищо не е случайно. На Беловската станция в онези години работи големият български революционер Т. Каблешков, според местна родова памет – близък приятел на Мито Дамянов. Един от първите кметове на Сарамбей след Освобождението е Георги Петров Ангелиев, участник в Априлското въстание в Брацигово, който се занимава и с търговия в Сарамбей (Септември). Всичко това показва, че има развита революционна мрежа и сподвижници на делото тук, на самата гара, в лицето на българи, работници.

    Както е известно, въстанието избухва преди обявената дата. Сам Мито Дамянов донася вестта за бунта в родното Елидере – случва се така, че точно по това време той е в Панагюрище. На него е възложено да пази подстъпите към Чепино, защото южно от Варвара, над местността Св. Марина, се излиза на Каркария, по чието било някога е минавал старият римски път Дорково-Костандово-Ракитово-Батак. По онова време местността Св. Марина е покрита с гъста дъбова гора.
   Вестник „ Възраждане” от 1876 г. съобщава по разказа на един пътник, че „два дни след заминаването на войската за Панагюрище” (23 април) към въстаниците се присъединява Юрдан, управител на горския железен път с 200 души работници. „От Сарамбей и околните селца извадиха 130 коня и много юнаци. Подкрепени така нападнаха на станцията, дето се бяха скрили неколко турци и я запалиха. В това време пристигна тренът с пасажерите. Въстаниците се втурнаха изотдире и развалиха 6 километра от железния път, изгориха мостът. След като земаха голямо число оръжие, барут и др. потребности, оттеглиха се в горите”.
    Загадка засега остава за нас кой е и откъде е този Юрдан. Компанията на Барон Хирш добива дървен материал от горите на Белово и Семчиново. В околността по това време има десетки дъскорезници – „бикчиджийници“. Такива са построени и в селата Семчиново и Симеоновец. Вероятно по коритото на Дервишка река са сваляни трупите, от които са произвеждани и траверси за строителството на железницата. Дървеният материал е съхраняван в огромните складове, построени на гара Сарамбей за целта, а там, в специално съоръжение, „приличащо на фурна”, траверсите се изваряват (импрегнират). 
   За тези складове споменава Михаил Поп Радулов, участник във въстанието, от с. Голямо Белово: „И отидохме в Сараново. Предадохме се на Кел Хасан паша… Веднага ни вързаха и ни затвориха в раклите от шлеварето и ни изследоваха.“ (шлеваре-траверси).
   Гарата и железницата стават предпоставка за увеличение на населението в Сарамбей, както и за развитие на занаяти за обслужване на това население – хлебари, ковачи, ханджии и др. Наети са на работа стотици хора от цяла България и от околните земи – дървосекачи, работници в дъскорезниците, мулетари. В своите спомени, Йордан Ненов Йорданов, участник в Априлското въстание в с. Голямо Белово разказва за един черногорец на име Георгий, от три години работник на Хиршевата компания в Семчиново. От „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов са известни и други имена на чужденци, работещи в железницата. 
   Участниците в събитията от 23-ти април, т.е. споменатите 200 души начело с Йордан, без съмнение са работили за компанията на Барон Хирш в горите и дъскорезниците на Семчиново.  
   На другия ден, 24 април, Мито Дамянов вдига варварци и ветрендолци и въстаниците заемат позиция в местността Св. Марина. Тук се завързва битка и турският аскер, идващ от Сарамбей, е спрян. Нападението е внезапно и неочаквано. В една кореспонденция на в. „Алгемайне цайтунг” от 1876 г., за първи път преведена на български език през 1976 г., четем следното: „Един турски войник, който се завърнал с транспорт ранени войници от мястото на полесражението, ми описа една битка между турска разузнавателна колона и въстаниците, състояла се във вътрешността на Родопите, северно от с. Варвара. Когато турците преминали през един тесен проход, били обсипани неочаквано и така внезапно с огън от всички страни от невидим враг, че трябвало да отстъпят”. 
    За тази битка баба Митра Секулова от с. Варвара по-късно разказва на внук си Павел Мартинов: „В тая теснина между въстаниците и турския аскер се завързал бой. Имало убити чак до „шуглевия мост”. Оттук, казват старците и баба Митра – аскерът минал за Батак. (Методиев Г.”Епопеята Батак”). (Шуглевия мост- мостът на р. Елидере (Чепинска река ) при с. Лозен).   
   Мито Дамянов е ранен в крака, а въстаниците се укриват в теснините на планината. След възстановяването си в с. Паталеница при Атанас Кр. Качака, Мито Дамянов влиза във връзка със своите другари и на 10 май последва още един сблъсък между войската на Кел Хасан паша и въстаниците: „Известно ни е, че в сряда на 10 май е станала една битка, доста жива, между императорските войски и едно доста голямо число бунтовници”, в. „XIX век”, 1876 г.
    Малко по-късно за тези събития съобщава и вестник „Источно време”: „Една депеша от Т. Пазарджик от Адил паша под дата 24 май, известява че едно отделение от 200 души пеша войска и 15 конници, срещнали на полите на Балкана на юг от Пазарджик, една чета възстанници, които имали за главатарин Черногорецът Митя и едного другиго, родом Влах. Според както уверили Адил паша, Мито убил повече от двадесет турци от с. Гелидере (Елидере). Възстанниците нападнали на войската. Един от офицерите Рифат бей убил Мита. Другарите на тоя последния паднали подобно мъртви, освен трима, които са уловили живи. Главатарят Мито и Влахът подбудили размирията и когато пристигнали в тая област те са показували, че са били на служба на железния път.”
    Заловени са Кръстьо Мацана и Атанас от с. Павелско, Асеновграско, а останалите въстаници и тежко раненият в главата Мито Дамянов успяват да се укрият. Кел Хасан изпраща хабер на бунтовника да се предаде. Залогът е голям – неговият живот срещу живота на стотици жени, деца и мъже от родното Елидере, неговият живот срещу този на децата му. Каква ли е вътрешната борба на този смел българин в такъв момент?! Но Панагюрище и Батак са опожарени. Огънят не пощадява и много околни села. Изгорена е и гара Сарамбей, и мостовете около него. И Мито Дамянов се предава в ръцете на турците. Обесват го на 11 май 1876 г. под крушата накрая на селото, при воденицата, пред очите на децата му. Легендите разказват, че вече увиснал на бесилката, Мито Дамянов е прободен няколко пъти с ръжен от богата кадъна, собственица на няколко воденици, чието име народът забравя. Правдиво наказание. Наследниците му още пазят този ръжен и спомена за един горд българин, за битката и краха.
  За тези събития Петко Р. Славейков пише в своя бележник: „Елли Дерен – Мито Дамянов е обесен на крушата до воденицата накрай селото в источний край. Тука о стълповете на зданието вързали черногореца Кръсте Илиев и Танаса от Павелско, та донесли книгите от черквата и ги горили с тях, за да ги омаят и принудят от пушека да изкажат кои още са били с тях и да ги удавят и задушат, и като не могли да ги изповядат и удавят,съсекли ги на място. После Монджарите им обрали коне и волове и ги откарали. По въстанието, когато клали Кръстя и Атанаса, била и някоя жена, която от уплах на място умряла”. 
   Тези събития са увековечени и върху надгробната плоча в двора на черквата в с. Ветрендол, Пазарджишко: „Тук почива поборникът Мито Дамянов, който се е сражавал с турците – 24 април 1876 г. при Св. Марина… Надписът е един от най-дългите върху надгробни плочи, за да се знае и помни от поколенията. Събитията от района на Сарамбей остават неизвестни. Може би липсата на съобщения по онова време е причина за това. Малкото сведения от дописките стигат до редакциите на вестниците със седмици и месеци закъснение, често изопачени и неточни. Събитията в Батак стават известни след кореспонденциите на чужди журналисти. Иван Вазов остава изненадан, когато научава за тях и признава: „За битки около Батак пак малцина знаят. Знаеше се за приготовление за бунт, но за битки и за черешови топове – не”. Малцина знаят и за битките в околностите на Сарамбей. Остава неизвестен и подвигът на Мито Дамянов.
 В пожара на въстанието са изпепелени имена и факти, събития и спомени. Наш дълг е да ги възкресим от пепелището на историята!
Posted by: | Posted on: април 30, 2014

Комикси от 1941 година

img260

Вижте какво можете да откриете в старите скринове, в отдавна не отваряни чекмеджета…на тавана…и къде ли не!

   Вестник Картинен свят излиза на 12 февруари 1941 г. със заглавие Ромстрип – илюстровани романи. Редактор е Т.Георгиев, в сътрудничество с писателя Звезделин Цонев. Излиза всяка сряда в 8-12 стр. Редакцията си поставя задача да доставя на читателите интересни и увлекателни романи в картини, както и здраво художествено, научно и забавно четиво. И всичко това да се чете с еднакъв интерес от възрастни и млади. На страниците на вестника са публикувани първите български романи в картини: Цар Симеон, Златният век на българите и Под робство. Картинен свят отпечатва най-голямото количество комикси в брой – достига до 10 творби./

         
Posted by: | Posted on: април 8, 2014

За „Тошко Африкански”, вдъхновението и карабунарското вино…

1325833512_angel_karaliichev
     Сгушено в ниската част на Тракия, между планините Родопите и Средна гора е разположено с. Карабунар. Повече от петнадесет десетилетия основният поминък на селото е лозарството. С хубавото, изпечено по високите баири памидово грозде, с. Карабунар става известно в цялата страна. От началото на XX в. до 1944г. карабунарското вино води неизменна и неоспорима класация като най- търсеното, скъпо и реномирано вино в цялата страна: „ Тазгодишните с баирски произход вина се отличават със своята идеална бистрота и светлост, лекота, аромат, букет и пивкост… Имаме и по-силни, тежки и ароматни памидови вина от прочутата пазарджишка яка като Кара Бунар, Кара Мусал (Виноградец), Бошуля, Шахларе (Памидово)…”.

Ангел Каралийчев
      Сред ценителите на памидовия елексир е бил и големият български писател Ангел Каралийчев. Бележити българи като Ал. Балабанов, Елена Снежина, Елин Пелин, Сирак Скитник и Ангел Каралийчев се събирали в кръчмата с претенциозното име „Селект”, отворена през 1926 г. от ген. Стефан Тасев, която по-късно Елин Пелин кръщава „ Под липите”. Това било съвсем естествено – вечер, в прохладата, бележитите творци се събирали под липите, които растели там. На сладка раздумка, щрихирайки статии и разкази, те бъбрели и отпивали от доброто наливно вино от Карабунар и Виноградец. Тази кръчма е била част от всекидневието на онези, които днес заемат беспорно място в българската класика.

       Един от най-големите ценители на карабунарското вино бил Ангел Каралийчев. Вероятно неповторимият аромат и вкус на това памидово вино дотолкова вдъхновило писателя, че той увековечил името му в книжката „ Тошко Африкански”, в раздела „Червената шапчица”: ”Когато се пробуди, слънцето беше вече изгряло, росата блещукаше. Весело чуруликаха птичките. Щурците безгрижно свиреха. Тошко слезе, протегна се и потърси нещо за ядене. Като не намери нищо, запълзя по корем и с голяма сръчност налови цяла шъпа щурци. Лакомо ги налапа. Уталожи малко глада си, тръгна без посока под дърветата и почна да си ръмжи по маймунски.

     Не щеш ли, в туй време насреща му се зададе едно момиченце с червена шапчица и кошница в ръка. В кошницата имаше топла питка, варена кокошка и бутилка с карабунарско винце.”
    През 1941 г. в село Карабунар се състои Втора културна седмица за селото. В събитието се включили и селата Виноградец и Ветрен. Сам Ангел Каралийчев, както и Елин Пелин посещават Карабунар. Във връзка с културното събитие излиза брой първи и единствен на вестник „ Втора културна седмица на селото” . В статиите, поместени там, не липсват данни и за лозарството като поминък, а
спомените от културното събитие се пазят живи от наследниците на учителите, участвали в него: „Главният поминък на населението е лозарството. Засадено е едно пространство от 9 000 дка лозя и през добри години се получава 4-5 милиона кг грозде… Селяните са трудолюбиви, предприемчиви и пропити с национален дух, завещан им от дейците на нашето Освобождение”.
   Трудолюбивите селски ръце превръщат памидовото грозде в най- конкурентното на българския пазар в онези години.А вдъхновението от виното, силно и тежко като карабунарската земя, се превръща в част от вечната приказка на Ангел Каралийчев – „Тошко Африкански”.

                                                                                                     

Иванка Бечева – Кърджийска
Posted by: | Posted on: април 4, 2014

Последният мохикан на SOE в България

Untitled3

     

Майор Франк Томпсън
    През юни 2014 г. се навършват 70 години от разстрела на британския военен разузнавач от SOE майор Франк Томпсън в Ботевградския Балкан. Миналата година фронтменът на „Пинк Флойд“ Роджър Уотърс преди концерта си в София поднесе цветя на паметника в село Литаково, където са положени костите му. Там лежат също канадският офицер Ник Моро, сърби, руси, арменци и много българи.
     Майор Томпсън е инициатор за интересния и непознат детайл от нашата история през Втората световна война, с който сега ще се запознаете. В него участва моят стар английски приятел Иън Макфърсън от Източна Англия. Линията на хоризонта там разделя дивата природа на една четвърт торфени блата и три четвърти небе – най-красивото розово-теменужено небе в Европа. 
    Като човек от сой и със завидна памет, Иън не се перчеше, дори скромно определяше спомените си като мъгляви (blurred recollections). Вече беше осъзнал, че е последният жив офицер от Българската секция на SOE.  
     Нашият герой е служил в тази Изпълнителна служба за специални операции, имаща внушителен оперативен състав, безбройна агентура и немалки правомощия. Занимавала се е с диверсионна дейност срещу страните от Оста и е изграждала потенциал за нелегална работа на своя територия, в случай че загубят войната.
    Службата е подкрепяла правителствата в изгнание на Франция, Полша, Гърция и Югославия, както и съпротивата във всички окупирани и съюзнически страни на Третия райх. 
   Впоследствие SOE е закрита, като малка част от персонала й е преназначен в британското разузнаване. Обсъждали се идеи Службата да мине на ръководство на Британското външно министерство и офицерите се шегували с нотка на възмущение, че това е все едно да сложиш игуменка за шеф на бардак. Макар че Форин офис въобще не е била непорочна монахиня. 
    На Балканите SOE е имала осем секции – България, Югославия, Континентална Гърция, Крит, Егейски острови, Албания, Унгария и Румъния. Битанците са работели най-мащабно в Гърция, поради стратегията си за втори фронт на Балканите и планове да дебаркират в подножието на Олимп, в Кавала или другаде.
    В Гърция по-силната лява съпротива от ЕЛАС и дясната от ЕДЕС на практика започват помежду си враждебни действия още от 1943 г., но това не е попречило на Лондон да помага и на двете групировки. 
 През март 1944 г. регионалната служба на SOE за Близкия изток в Кайро преструктурира част от Балканското си направление и сформира Група „Дунав“ с шеф Суийт-Ескът. Така обединяват работата си срещу германските сателити България, Унгария и Румъния. Политически съветник от Форин офис бил дипломатът Кристофър (Кит) Стийл, по-късно станал посланик във ФРГ.
    Задачата на Група „Дунав“ е била да дестабилизира или откъсне от Оста трите страни, което да принуди германците да ги окупират. От стратегическа гледна точка за западните съюзници това е особено важно и би облекчило откриването на втори фронт. Има логика във формирането на секцията, но общо взето резултатът от работата й е скромен. В началото на 1944 г. Хорти се опитва да откачи Унгария от нацистка Германия и през март същата година Хитлер окупира страната. Това обаче не е било заслуга на SOE.
    В Румъния Група „Дунав“ не постига успех, може би поради прекалено амбициозната схема, предложена от оперативните офицери. Тя предполагала британски въздушен десант на румънска територия, съчетан с антигермански действия на румънския корпус на Източния фронт. Корпусът трябвало да обърне гръб на съветските войски и да се насочи на запад към Румъния. Така се създавало възможност за минимизиране на съветското влияние в страната. Колко по-безпроблемно за румънците е било да се предадат направо на руснаците.
       В изпълнение на стратегията на Група „Дунав“ и предстоящото откриване на втори фронт в Нормандия, през пролетта на 1944 г. британците сменят политическото си решение за България. Вместо да помагат на вътрешната съпротива те решават да направят опит за благоприятна промяна в политиката на самото правителство. Решението има за цел да насърчи началото на сепаративни преговори на западните съюзници с представители на българското правителство в Анкара през март 1944 г. Те поискали в замяна на откъсването на България от Оста, Западът да спре подкрепата си за партизанското движение.
    Очевидно някои операции на SOE остават незасегнати от това политическо решение, което е израз на различията между политици и военни. Основна задача на SOE е била да разрушава военната машина на нацисткия блок с всички възможни средства, вместо да се занимава с безплодни дипломатически експерименти.
     В този смисъл e била Директивата на Британския щаб до силите в Близкия изток от края на февруари 1944 г.: “За Екип 133 – относно операциите в България на SOE и OSS (предшественикът на ЦРУ): задачата е да се поощрява и насърчава партизанската съпротива с максимално възможна подкрепа, като се имат предвид наличните сили”. 
      В Кайро пренасочват моя приятел Иън към „Дунав” и го обучават на парашутизъм и български език. Учителят му по български бил нашенски евреин, който го научил на всички нецензурни думи, но не за да ги употребява, а за да знае какво си говорят българите за него. Лично той смяташе, че от трите страни в Група „Дунав“, България е била най-нестабилната германска марионетка и с перспектива за успешна британска операция.
     С цел дестабилизиране на правителството и засилване на съпротивата в България, шефът на „Дунав“ Бикъм Суийт-Ескът предложил в началото на 1944 г. да се извършат по-интензивни бомбардировки. 
      Оперативната отговорност за тях е поета от Щаба на Обединените сили в Казерта. Общо взето, от месец март до последните бомбардировки в средата на август 1944 г. България не е стратегически приоритет за англо-американската авиация. Въздушните нападения, макар че жестоко тероризират населението, от гледна точка на мащабите им имат спорадичен характер. Хвърлени са няколко бомби дори в Сърница и Чепеларе.
     Иън не е познавал двамата си колеги от SOE – майорите Мостин Дейвис и Франк Томпсън, действащи на западната българска граница. Към края на април 1944 г., близо месец преди да бъде ранен и арестуван, Томпсън докладвал по радиото, че неговите партизански връзки го посъветвали британците да изпратят още една мисия на SOE в Драмско, с конкретна цел установяване на връзка с родопските партизани в Смолянско. Основното направление на англичаните трябвало да бъде от село Лестан (Лещен в Драмско), към Кушлар и на север през село Горна Арда. Точно там предстои да отворим нов граничен преход към село Паранести. По-нататък пътят на англичаните е следвал селата Селище, Кошница, Арда, Пещера и Смолян. 
   Започнала подготовка за мисията и през месец май майор Джон Харингтън, лейтенант Дейвидсън и радистът ефрейтор Рени се приземили в базата на SOE, ръководена от майор Гай Миклетуайт, близо до старата българо-гръцка граница. Харингтън знаел руски и малко гръцки език, преди това бил базиран в Кюрдистан. Лейтенант Дейвидсън бил специалист по подривни операции. 
     Британските доставки на оръжие и хора в района били наблюдавани. Наши военни части започнали акция за прочистване и принудили англичаните непрекъснато да сменят позициите си, докато накрая се наложило да заровят и радиостанцията.
    Първоначално нямали връзка с българските партизани. През юни Харингтън се свързал с помак на име Мурат Чауш, който имал ниви от двете страни на границата. От него разбрал, че Смолянският отряд бил в непрекъснато движение и трудно се откривал. За съжаление се оказали неточни данните на SOE за свободни родопски партизански зони, което затруднило оръжейните доставки. 
    Към края на юни 1944 г. майор Киткат от гръцката секция на SOE уведомил Харингтън, че при него вече чака партизанин от Пловдив за контакт с българската секция на британците. 
     След броени дни Иън Макфърсън получава последния си инструктаж от политическия съветник на Група „Дунав“ Кит Стийл. За най-добър сценарий се приемало да се създаде ситуация, при която германците да отклонят военни сили за запазване на вътрешния ред в България и за евакуация на българските части от Беломорска Тракия. 
       Надеждата им е чрез установените контакти с новото правителство на Иван Багрянов да откъснат България от Оста. Сепаративни разговори са водени в Анкара и Кайро, но сондажи от българска страна са правени също в Швейцария и Швеция.
     Впрочем българският преговарящ Стойчо Мошанов е водил разговорите в Кайро именно с инструктора на Макфърсън – Кристофър (Кит) Стийл. Мошанов е бил неблагонадежден играч, работещ със силните на деня. За провала на сепаративните преговори лично е информирал съветския посланик в Анкара малко след 9 септември 1944 г., явно не му се е разхождало по ленинските места в Сибир.
      Британските идеи за втори фронт на Балканите и откъсването на България от Оста пропадат основно поради американското несъгласие. От своя страна, българските власти са знаели, че всеки опит за сепаративна договорка ще бъде смачкан от германците за броени часове, а правителството и регентите ще бъдат арестувани като в Унгария.
     Поне половин година по-рано американският посланик в Москва Авърил Хариман споделя в Кайро пред представители на гръцкото правителство в изгнание своята безцеремонна оценка за българската фашистка власт: „Те са умни негодници, тъй като ако Германия спечели, тяхната политика ще им осигури завоевания, за които не са се сражавали“. 
     Ще отворя една скоба, за да кажа, че по онова време американците съзнателно стоят настрана от колониалното бельо на британците и французите. Ако не беше така, може би южната оперативна граница на НАТО нямаше да минава по Тропика на Рака, а пó на юг. Приблизително по същата причина САЩ са апатични и към Балканите, поне до края на войната. Но упойващият аромат на въглеводородите им е действал възбуждащо и стремително нагазват в Персийския залив години преди Втората световна война. 
   Към България американците са безкомпромисни и окончателно ни отписват още преди лятото на 1944 г., основно заради статута на евреите в страната. Въобще за никакви сериозни сепаративни преговори в Кайро не е можело да става въпрос, особено към края на август, когато съветските войски вече са на северната ни граница. 
    Макар че спасихме българските евреи в довоенните предели на Царството, доскоро гузно мълчахме за петгодишния антисемитски режим по Закона за защита на нацията, отменен чак през ноември 1944 г. 
   Коментарът е излишен, по-добре да разсеем малко атмосферата. На срещата на Рузвелт, Сталин и Чърчил в Техеран през 1943 г. САЩ вече са наясно, че „пилето“ на Чърчил няма да излети. Този анекдот може да се възприеме като метафора на британския неуспех да убеди американците за откриване на втори фронт на Балканите. За тези, които не знаят случката, пояснявам, че Рузвелт драснал една бележка на Чърчил и му я подал по време на разговорите. На нея пишело „Закопчай си дюкяна“. А колегата му отговорил „Бъди спокоен, пилето не може да лети“.
    Да се върнем отново при Иън Макфърсън. След инструктажа от Кит Стийл, Иън заминава с радиста си ефрейтор О’Брайън за Кастелана, едно село на хълмовете над Бриндизи. Това е базата, откъдето се изпращат диверсионните групи за Балканите, наричани на жаргона на SOE „Joes“ или „bods“ – „Иванчовците“ или „телата“. След няколко дни един канадски самолет ги хвърля в района на Пророк Илия (Айлиас), близо до споменатото вече драмско село Лещен. 
  
     Докато траел нощният полет, Иън с черния си хумор помислил, че ще е истинска трагедия неговите канадски летци да загинат само за да го докарат до това диво място. След като двамата с радиста скочили с по-бавните си копринени парашути, самолетът направил още няколко захода и изхвърлил маса оръжие и боеприпаси с бързи памучни парашути, които ги задминавали със скорост, достатъчна да ги убият, ако ги улучат.
    При пристигането им, дошлият от Пловдив партизанин с псевдоним „Ефрем“ ги уведомил, че се очакват две групи български партизани за оръжие. Иън е бил известен на партизаните като „Капитана“, а той споменаваше своите български приятели само с псевдонимите им. По-късно разбрах, че „Ефрем“ е Иван Радев, командир на Втора въстаническа оперативна зона. Радев е двуезичен македонски българин от костурските села, работил в Ксанти като тютюноработник. По-късно беше директор на пловдивската пивоварна „Каменица“. 
     Другият, когото Иън наричаше „доктор Люк“ е бил младият командир на Смолянския отряд Братан Шукеров, студент по стоматология във Франция. Шукеров почива малко след 9.ІХ.44 г. от стара огнестрелна рана при нелеп инцидент. Десетина негови партизани също пристигат за оръжие. На тях им дават да пренесат на север и британската радиостанция. Допълнително се договарят четири самолета с оръжие, достатъчно за 250 души. 
     Първата доставка става на 12 август, но е забелязана от наши военни части. В започналото сражение англичаните се изтеглят под гръцко прикритие, но оръжието е пленено и базата Айлияс е изоставена. Англичаните се срещнат със Смолянския отряд при село Кошница и потеглят на север, а гърците се връщат на своя територия.
    Макфърсън, Харингтън и радистът О’Брайън, придружавани от Иван Радев, продължават на север и се придвижват само нощем. Преспиват в лагера на Шукеров, минават през село Манастир и връх Чил тепе, а след два-три дни се свързват с друг партизански отряд северно от село Хамбар. Междувременно искат от Центъра оръжейни доставки, но тогава вниманието на англо-американците е пренасочено основно към Южна Франция и Варшавското въстание и им отказват.
   На 8 септември англичаните минават през село Три могили, източно от Кокез тепе (Сини връх). Вечерта чуват по радиото, че България е обявила война на Германия и съветските части скоростно се придвижват към Белград през Северна България. 
   Иън и Джон тръгват към Новаково и оттам с цялото население отиват да празнуват победата в село Тополово. Докато празнували, един набързо сформиран трибунал осъжда с аплодисменти няколко души, които веднага били разстреляни извън селото.
     Двамата англичани успели да се доберат до Пловдив в 3 часа сутринта на 10 септември. Понеже идвали от „шумата“, те не повярвали на очите си как германски сателит за един ден става съветски съюзник. 45 години по-късно пак не ни повярваха, че светкавично станахме най-големите демократи. И руснаците не проумяха тези метаморфози. Кой да ни разбере, ние се въртим като пумпали на историческата сцена.
    В Пловдив Иън получил от Кайро указание да организира посрещане на Г.М. Димитров на летище Крумово, който пристигал със самолет на SOE. Няколко нощи палили факли и огньове с група партизани, но самолетът така и не пристигнал. После ги уведомили, че Гемето решил за по-безопасно да пътува с влак. Три години по-рано земеделският лидер е евакуиран от България пак с помощта на SOE. 
    В Крумово Макфърсън за първи път срещнал съветски военен разузнавач, който изучавал тайно летището, но се поотпуснал, като разбрал че са колеги и съюзници.
     По-интересното е че в Пловдив Иън видял колегата си лейтенат-полковник Харолд Гибсън, (Harold C.L. Gibson) от тежката артилерия на британското разузнаване. Той работел по руско направление с дълбоко законспирирана агентура от времето на Първата световна война до към 1945 г., когато е бил разкрит от свой агент. Гибсън пътувал с кола от Истанбул за София. Разхождал се в Пловдив, накичен с руските си имперски ордени и съпровождан от някакъв важен съветски генерал на име Волков. Основно е бил базиран като резидент в Истанбул.
     През 2011 г. един член на британския Gentleman’s Military Interest Club беше поставил в сайта на клуба снимка на стар египетски сребърен браслет от времето на Първата световна война и разпитваше дали някой знае нещо за собственика й с гравираното име – „L.T. Col. H.C.L.Gibson, British Embassy, Istanbul“. Светът е станал отвратително тесен, няма къде да се скриеш дори и в отвъдното. 
      Иън заминал за София и разбира се отседнал в хотел „България“. На 21 септември той и колегите му Миклетуайт и Харингтън, се представили на полковник Зайцев в съветското командване. Руснакът дори не знаел, че британските военни разузнавачи са на българска територия. Държал се приятелски, но бързо им обяснил, че мисията им е приключила и е време да си ходят. Миклетуайт се опитал да го успокои, че слуховете за британски десант в Кавала са безпочвени. Зайцев не проявил особен интерес по този въпрос, нито по ситуацията около нашия Втори окупационен корпус в анексираната Западна Тракия, защото той не бил даден под съветско командване. 
    Британците обаче провели допълнителен разговор със Зайцев да го запознаят с обстановката на Беломорието. Там новото българско правителство практически не контролирало действията на нашите военни и Харингтън настоял корпусът да запази позиции, докато не се появи легитимно гръцко правителство. Очевидно настояването им е било свързано с подозрението, че ЕЛАС веднага ще запълни вакуума ако българските части се изтеглят. 
    Този ход е бил прибързан, защото дълго време след този демарш официална гръцка власт въобще не се е появила. Правителството на Отечествения фронт незабавно назначава Иван Радев – Ефрем, основната връзка на Макфърсън, за заместник-командир на Беломорския корпус с инструкции за незабавна евакуация. Без нея, през октомври 1944 г, нямаше да постигнем примирие със съюзниците, което беше абсолютен императив. 
    Двете основни цели на съветските войски в България са незабавна блокада на черноморските ни пристанища и скоростно навлизане в Югославия. Беломорска Тракия е извън съветските тактически интереси, нито пък руснаците са възнамерявали да нарушават договорките от Техеран’43. Още повече, че на този терен е разположена най-запазената и боеспособна част от нашата армия, а Москва не е хранела особено доверие към нас.
     И въпреки това британците са подозирали, че руснаците ще се възползват от ситуацията да излязат на Егейско море. Бъдещият британски премиер Харолд Макмилън отбелязва на 9 октомври 1944 г. в дневника си следното: „Антъни (премиерът Идън) ми каза, че по време на посещението му в Москва той….. се е опитал да разплете някои от Балканските възли, особено примирието с България и положението в Тракия“. Британците добре познават руснаците, но фобията им за съдбата на Западна Тракия е била неоснователна. Във военните дела те обикновено са шахматисти и ако са решили нещо да правят, не им трепва окото. Видяхме как си върнаха Крим или как напердашиха по-рано грузинците. Дори на оградата на една тяхна казарма им бяха написали с огромни букви Другари грузинци, учете се на военно дело, ще ви проверим.Такива едни работи.
     Все пак да не изпадаме в наивност, на конференцията в Потсдам през 1945 г. руснаците безуспешно бяха поискали от съюзниците си военна база в Александруполис или другаде в района на Проливите, но не на българска, а на гръцка територия. Този въпрос обаче им е изглеждал незначителен, особено след като в Потсдам са разбрали, че до няколко дни Япония ще бъде бомбардирана с ядрено оръжие.
     На Парижките мирни преговори за втори път през 20-ти век ни обявяват за държава-агресор. Васил Коларов припомня на американците, че след Първата световна война Комисията Карнеги недвусмислено доказва българския етнически характер на тракийското Беломорие.
     САЩ възразяват, че след 25 години демографската картина вече не е в наша полза. А гръцкият представител заявява, че докато българите не бъдат изтикани на север от Стара планина, на Балканите винаги ще има войни. За щастие, преговорите не приключват с драма за България – успяхме да запазим Южна Добруджа. 
     През 1991 г. в Лондон пристигна президентът Желев по покана на британското правителство. На приема в посолството поканих и нашите семейни възрастни приятели Иън Макфърсън и съпруга. Предложих на Иън да го представя на президента и бързо направихме репетиция с фразата аз съм британски офицер за свръзка с българската съпротива. Разбутах тълпата около президента и външния министър Виктор Вълков, а възрастният Иън се изпъна като струна и докладва на български: “Господин президент, аз съм британски офицер за свръзка с българската съпротива“. Желев го зяпна, като че ли заподозря лоша шега, но бързо обясних ситуацията и се проведе сърдечен разговор. 
   По едно време Виктор изтърси в неговия шеговит стил и моят баща беше английски шпионин, но го обесиха фашистите. Предложиха на Иън да му изпратят журналист да го интервюира, но той отказа. Въобще не беше случаен човек, дълги години беше вицепрезидент на могъщия някога монопол Ирак Петролиъм Къмпани.
    Иън често се питаше дали ако мисията на SOE на южната ни граница беше започнала поне няколко месеца по-рано, резултатите щяха да бъдат по-добри. Убеден съм, че щяха добре да въоръжат родопските партизани с прочутите автомати „Стен“, но ходът на историята щеше да 
остане същият…
Горан Йонов

Posted by: | Posted on: април 3, 2014

ЗА „ХИПОТЕЗАТА ПИСТИРОС” – КОНКРЕТНО

D0-BA-D0-B0-D0-BC-D1-8A-D0-BA

       Проблемът, който постави за разискване Горан Йонов със статията си „Хипотезата Пистирос”, не е само научен, той е и социален, и политически. Социален – защото лиши цялата Септемврийска община от историческия ù музей и историята ù, политически – защото се стигна до положението Лидия Домарадска и началничката ù Мирена Славова да обявят района на общината за район на гръцкиговорещо население!?! Като се нагледах на шефа на катедра „Археология” как обръща Софийския университет на кръчма, разбрах къде се корени злото. Стигна се до там, че в телевизионното предаване „In situ” някакъв грък Сидерис, шеф на някаква гръцка фондация, да ни учи от мястото на т.н. „Емпорион Пистирос” как да социализираме старините си и как да привличаме туристи при тях. За четвърт век нашите археолози и музейни работници нищо не научиха от чужденците и нищо не направиха по този въпрос.

      Хипотезата „Пистирос” възникна под знака на лъжата: Лъжлив е превода на Херодот в абзаца за Пистирос в българското издание, лъжа е, че Пистироският надпис е намерен в района на разкопките, лъжа е, че е преупотребяван като строителен материал, взет от т.н. Емпорион Пистирос, лъжа е нескопосаният му превод на български, срещу него протестират даже „чешките им приятели”, лъжа е, че срещу Александър Македонски воювали емпорити, а не емпори, лъжа е, че в „Емпорион Пистирос” са намерени надгробни плочи на елини, лъжа е, че в Турция не се правят разкопки на тракийски обекти и още много лъжи. Отличителен белег на българския екип разкопвачи е недостигът на знания: не знаят значението на думи от Пистироския надпис – прасени, Белан, епаулисти; не знаят Правилника за археологически разкопки, не знаят и правилото да се използват само първоизвори на информация. Един техен колега изкара епаулистите „специална военна част, охраняваща емпориона”, друг писа, че Белан – това е Белово. Не знаят, че до Освобождението на изток от Старосел е имало село Епаула, а Белово е калка (буквален превод) от средновековния град там Левка („Бяла” на гръцки). Пистироският надпис е прибран от Вономасион в музея в Септември по най-дилетантски начин без открит лист и протокол, без заснемане на ситуацията и камъка от всичките му страни, което според чуждестранни и наши археолози е много грубо нарушение на гражданските и археологически закони – недопустимо е в науката археолози да смесват артефакти от различни археологически обекти, защото водят до фалшификации на историята. Когато маршал Дибич-Забалкански през 1828г. тръгва срещу Турция, взима с щаба си много археолози. От Дунав до Егейско и Адриатическо море те събират антични артефакти, с които пълнят археологическите музеи в Одеса и Петербург. Главният археолог С.Сейже, като пише, че поради трудностите с транспорта много антични паметници са захвърлени от обозите край пътищата из България, оставя завещание до бъдещите археолози: „Говоря за тази загуба, за да спестя на някой бъдещ археолог, който ги намери в самотиите на Ниските Балкани, задълбочените хипотези и мъчителни проучвания.” С пълна сила това се отнася и за „Хипотезата Пистирос”. Ниските Балкани – това е Средна гора в тогавашната руска военна терминология. Той дава и пример: надпис от Епидамн, днешният Дуръс в Албания, е намерен чак във Варна. А аз ще дам пример с Крумовата колона в търновската черква „Св. 40 мъченици”: хан Крум превзема бившата резиденция на Котис І – Родосто на Мраморно море и закарва в Плиска една колона с надпис „Крепост Родосто”. Иван-Асен ІІ пък закарал колоната от Плиска в Търново в построената от него черква „Св. 40 мъченици”. Крепостта Вономасион (Асарджик) след Освобождението е изследвана много пъти, никой не намерил Пистироския надпис. И изведнъж хоп! – цъфнал край нея на повърхността на една нива. При това единият му край пресно-пресно отчупен, сякаш не е прекарал 2,500 години под земята. Точно тази история подхранва съмненията за неговия произход у наши и чужди археолози. Като прибавим и непознатия в България гранит, върху който е издялан – мистерията става пълна.

     

 Надписът

Съдържанието на Пистироския надпис изобщо не може да се приложи към условията между Ветрен и Септември, това го вижда всеки, който поне малко отбира от география и история. Споменатите в него градове на Егейско море Маронея, Тасос, Пистирос и Аполония имат помежду си визуална връзка така, както се виждат от Септември Белово, Ветрен и Пазарджик. Казах в началото, че и преводът на Херодот на български е лъжлив. Нашият преводач е превеждал от френски, не от гръцки. В гръцкия текст е казано, че Ксерксовата войска минала покрай крайбрежните градове, а не покрай континенталните на Тасос. Така Пистюрос е нарочен за тасоски град, а той не е. Стефан Византийски го нарича емпорион. Домарадски нарича и нашия град „Емпорион Пистирос”, та стават два. В историята такъв прецедент няма. В надписа се чувства отгласът от други договори. Всички гръцки градове на егейското тракийско крайбрежие плащат данък на тракийските царе, той е във вид на ценен метал, затова царете приемат и събират всякакви пари, но ги мерят на кантар, данъкът се определя в тегловни единици. Тези пари изобщо не влизат в обращение. По този въпрос съветвам „пистиросци” да прочетат двете „Тракии” на Данов и Фол. Тогава ще разберат защо се намират монетни съкровища от различни емисии и различни царе на едно място. Това е хазна. Даже покойната проф.Йорданка Юрукова не го е разбрала.

       Не само монетите в „емпориона” не са осмислени, също и изобилието от натрошена керамика, която се превръща в красиви съдове под златните ръце на реставраторката в музея Снежана Углешова. Амфорната тара идва от Тасос, защото Тасос само това произвежда, но пълни амфорите с вино от лозята, отглеждани от колонистите му на Тракийския егейски бряг и разпространявано от Египет до Приволжието и целия Средиземноморски район. Гърците създават историята си от поетичната фантазия на Омир, като напълно му се доверяват. В „Одисеята” той възпява исмарското вино, което Одисей задига от Марон. Който иде сега в Маронея и погледне планината Исмар, ще види, че тя е един угаснал вулкан и по нея даже трева не расте, камо ли лозя.

      Имало много графити в „емпориона” – ами има ги навсякъде, където се изравя гръцка керамика. Но не е изровен нито един надпис на гръцки. Проучих Маронея – през 1913 г. френски археологически екипи ограбват сегашната Мароня, селото на Капитан Петко войвода. Голяма част от задигнатото е описана в Bulleten de Correspondance Hellenique. Надписи и статуи, събрани в старото училище, надписи от селските чешми, надписи, вградени в къщите и дуварите, надписи от амфитеатъра. След това Мароня и амфитеатърът били бомбардирани. Каквото останало, било ограбено пак от френски екипи през 1940г. преди България да окупира Беломорието. Предлагам на „Емпорион пистироския” екип да иде в Маронея и да чуе как 80-годишни баби и старци говорят на чист български език, даже кметът, а те ще ми разправят, че траките край Септември говорели гръцки!

       Археолози от цял свят казват на нашите „пистиросци” че не може селище с живот само 150 години да има културен пласт 2,5 метра, а е фантастика 4 – 5 метра, какъвто го изкарват те и копаят ли копаят кладенци на брега на Марица. От отчета за 2004г. се вижда, че вече нищо ново не намират: „В МУЗЕЯ продължи работата по обработка на керамиката и другите находки от ПРЕДИШНИТЕ сезони и каталогизирахме специалните находки от ПРЕДНАТА година.” Всеки сам да си направи изводите от този текст.

        Наскоро във връзка с историята на Карабунар се свързах по телефона с Росица Кендерова, която е била при Домарадски геоморфолог на разкопките. Попитах я защо не е извършила петрографски анализ на Пистироския камък? Отговори ми: „Смятах, че е бошулски гранит. Освен това аз съм геоморфолог, не геолог. ДЪЛГ БЕШЕ НА МУЗЕЯ да прати молба до нашата катедра по геология да извърши петрографския анализ.” Цели 25 години на наши и чужди екипи не им идва на ума да изпълнят елементарното си задължение – да извършат петрографски анализ на надписа. Писах за това нещо преди много години в блога си – отвърнаха ми с презрително мълчание.

                                          Димитър ДЕЛИЙСКИ, Казанлък – Септември

Posted by: | Posted on: март 28, 2014

Сто години български периодичен печат

img181

На 22.03.1942г. излиза Юбилейното издание на Съюза на периодичния печат в България, под редакцията на Петър Динеков и Кирил Сеизов. Най-голямо внимание е отделено на основоположникът на българския периодичен печат – Константин Фотинов и неговото списание „Любословие“. Изданието започва с уводната статия на пробния брой на списанието, в която Фотинов пита „Болгаре благочестиви и православни, докога ще спавате на той далбокий сон без учения и неведения?“

Фотинов е роден в град Самоков. Първоначално учи в местното килийно училище, а след това продължава образованието си в Пловдив и в Кидония, Мала Азия при големия гръцки хуманист Теофилос Каирис. От 1828 г. става учител и се занимава усилено и с книжовна дейност. В същата година създава в град Смирна (днес Измир) частно смесено елино-българско училище, в което въвежда Бел-Ланкастърската метода. Училищната програма включва български, гръцки и френски език. Редактор и издател е на първото българско списание „Любословие“, излизало в Смирна през 1842 г. (пробен брой) и после от 1844 до 1846 г. Чрез него той си поставя за задача да съдейства за укрепване на националното съзнание на българския народ и да повдигне неговото самочувствие чрез примери от родната му история. Списанието има енциклопедичен характер.

Редакторите,П.Динеков и К.Сеизов, публикуват стихотворение на Иван Вазов, посветено на К.Фотинов.

В изданието са представени основните вестници, издавани по време на Възраждането с техните уводни статии.

„Македония“ е български вестник, който излиза в османската столица Цариград от 3 декември 1866 до 25 юли 1872 година, най-разпространеният и най-влиятелният  вестник по онова време. Главен редактор на вестника е Петко Славейков.  Излиза седмично, а в четвъртата годишнина известно време и два пъти седмично.

Гайда“ е сатиричен вестник, редактиран от Петко Славейков и издаван в Цариград. Подзаглавието му е „Сатирический вестник за свестявание на българите. Издава се всеки 15 дена. Год. аб. 2 бели меджидиета“. Първият му брой излиза на 15 юни 1863 г., а последният – на 15 април 1867 г. Спрян от турската цензура за периода 24 април 1865 г. – 1 януари 1866 г. След подновяването излиза като филологическо списание, „нравствената цел на което ще е със занимателното си съдържание да приучи на прочитание нашите съотечественици“.

„Цариградски вестник“ излиза в Цариград от 1848 до 1862 година, едно от най-сериозните издания на български език от възрожденския печат. Вестникът е основан от Иван Богоров след спирането на „Български орел“. Богоров е и негов главен редактор до 1850 година.

Дунавски лебед“ e вестник, издаван от Георги Раковски от 1 септември 1860 до 24 декември 1861 г. в Белград. Печата се в „Княжевската книгопечатня“ и излиза всяка седмица. В него се публикува основно революционна журналистика, която цели да повдигне духа на читателите. Във вестника Георги Раковски не призовава открито на бунт срещу султана, а ругае омразните турски проповедници и разказва за бедите от разбойничеството.

„Знаме“ , излиза от 8 декември 1874 година до 14 септември 1875 г. под редакцията на Хр. Ботев като орган на БРЦК. Ботев печата във вестника фейлетона „Политическа зима“.Издава преводите „За славянското произхождение на дунавските българи“ и др.

Изданието завършва със статия на Никола Стоянов, председател на Съюза на периодичния печат в България, в която се проследява развитието на българската периодика от 1842 до 1942г. и нейното значение за духовното издигане на българите.

Списък на българските периодични издания
Posted by: | Posted on: март 13, 2014

Списание Наука – “една интелигенция, мощна по знания, дух и характер”

img103

     

„Наука“ е първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението .
 Сборник с излезлите през 1881 и 1882г. броеве на списанието ни предостави госпожа Таня Узунова.
 Нейното желание – знанието за миналото да достигне до всеки, повече хора да се докоснат до пазени в семейството реликви, ние с радост изпълняваме.
 И благодарим за доверието, което имате към нас!
 Списание „Наука“ излиза от април 1881 до декември 1884. То е издание на Научно-книжовното дружество в Пловдив. По това време гр.Пловдив е столица на автономнота област Източна Румелия. Списанието е с богато литературно и научно съдържание, в идейно отношение близко до Народната партия. Негови редактори са Ив. Вазов, К. Величков, С. С. Бобчев, Ив.Салабашев и др.

 

 Иван Вазов е роден на 9 юли 1850г. в град Сопот.Учи в  местното взаимно и класно училище, в Калофер,  а по-късно и Пловдивската гимназия.
От 5 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия.
 Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател.
В началото на 1881 г. Иван Вазов е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание „Наука“

   

Константин Величков е роден в Татар Пазарджик през 1855 година в занаятчийско семейство.
 Образование получава в класното училище в родния си град и във Френския султански лицей „ вГалатасарай“ Цариград (1868-1874).
 От 1879 до 1885 година е народен представител в Областното събрание на Източна Румелия от Народната партия.
През 1884-1885 година е директор на народното просвещение.
От 1884 година е действителен член на Българското книжовно дружество.

 Стефан Бобчев е роден на 2 февруари (20 януари стар стил) 1853 г. в град Елена.
 От 1868 година учи във Военномедицинското училище в Цариград. През 1878 г. Бобчев заминава за Москва, където през 1880 година завършва право.
След връщането си в България се установява в Пловдив, където става съдия и достига до поста председател на Върховния административен съд на Източна Румелия. След това е депутат (1883-1884) и директор на правосъдието на Източна Румелия.
 От 1881 година е дописен, а от 1884 година — редовен член на Българското книжовно дружество.

     

 Иван Салабашев е роден в Ески Заара/ Стара Загора/. Семейството му емигрира и той завършва гимназия в град Табор, Чехия. През 1876г. завършва математика в Пражката политехника. Бил е страстен шамхатист.
 Дейностите на Иван Салабашев са разностранни. От 1879 г. той е един от най-дейните членове на Либералната Партия на българския революционер Георги Бенев.
 От 1881г. до 1885г. той е член на Българското книжовно дружество и помага в редактирането на списание „Наука“. В същото време е и деен редактор във вестник „Южна България“. 

 

През месец март 1881г. членовете на Редакционният комитет публикуват Обявление, с което известява създаването на Научно-Книжовно Дружество и началото на издаването на переодичното списание Наука. Поместена е и Програма на списанието:
 „ а) Книжнина – Повести, стихотворения, драми, народни песни, приказки и обичаи, и разни статии въобще върху книжнината.
 б) Наука – Статии по естество-знанието, математическите и социални науки.
 в) Училищен отдел – Статии по педагогиката, оценки на разни учебници и учебни пособия и статистика по училищата.
 г) Критика и библиография на български и чужди книги и езиковедение.
 д) Външен и вътрешен преглед.
 е) Смес…

Списанието Наука ще излазя ежемесечно най – малко в шест печатни коли.
 Правителствените распореждания по училищата ще се печатат на края на списанието във вид на приложение с особена номерация. Всяка статия трябва да носи подписа на автора си. Напечатаните статии и съчинения остаят собственост на автора си. Неудобрените статии и съчинения се връщат…Ний се надяваме, че съотечествениците ни най-скоро ще се притекат да ни станат сътрудници и абонати. Който от вънка ни внесе повече от 10 абонати, Дружеството ще му бъде благодарно и ще му отстъпи на 10 едно.
 Пловдив 12 Марта 1881г                    Редакционний Комитет„
Книжка ІІІ, юни 1881 г.
 Следва…
Posted by: | Posted on: март 11, 2014

Списание „Жена и дом“, 1940-1944 г.

img039

      Гражданско сдружение „Загорово” благодари на г-жа Катя Алексиева от с.Варвара, която ни предостави списание „Жена и дом” от 1940 до 1944г.
    Принадлежало е на нейната баба, професионална шивачка. Главен редактор на списанието е Нелла Сливополска, а директор и собственик Антон Д.Шишков.
   Списанието излиза от 1935г. Материалите в него са ориентирани към създаване на поведенчески модел на модерна жена и практична домакиня.
    Показателно е за формирането на ново мислене и отношение към жената и нейното място в семейството и обществото. Насладете се на снимките, които носят духа на нашето минало, но и показват, че „светът не е от вчера”.

Posted by: | Posted on: март 7, 2014

Снимка от личен архив на Михал Ангелов Даскалов от гр. Септември

2-D0-BA-D0-BB-D0-B0-D1-81-1952-1953-D0-B3.-19

 

На нея е ІІ клас през учебната 1952 – 1953 година, в който е ученик синът му. На заден план – старото училище (днес СОУ „Христо Смирненски”)