Представяме Ви…

now browsing by category

 
Posted by: | Posted on: март 4, 2014

Автобиография – Спас Георгиев Терзов

img007

 

     Роден съм на 26.01.1951 г. в с.Виноградец, окръг Пазарджик, в семейство на работници. Като всяко селско момче и аз бях палав и доста лудо дете. Много бели, много пакости – въобще, щастливо детство. Науките ми вървяха – особено математиката. И така, до осми клас – уютен дом, грижовни родители, волен живот и отлични оценки.
   После дойде ученето в София – в техникум по индустриална химия „Проф. Д-р Асен Златаров”. Е, нещата станаха доста сложни. Няма уютен дом – има бедна квартира. Няма грижовни родители – има строги хазяи. Свърши и волният живот. Стана доста трудно. От село – в столицата. Шок! И така четири години. После – следване. ВХТИ – София – специалност „Металургия на черните метали”. Все актуални за онова време науки. Много актуални.
    Е, студентският живот не е чак толкова лош – особено извън сесиите. Дай Боже всекиму да изживее студентските години. Много изпити, но и много приятели и приятелки. Много купони, много любов, с две думи – мечта. Но в живота хубавите неща свършват бързо.
  Следването свърши. Бях вече семеен. Истинският живот започваше. Ами сега? На къде?! Е, то всичко си е написано. Кремиковци ме зовеше. Нямаше мърдане! Както се пее в една песен „Просто свърши хубавото време”. Да, свърши.
    В моя живот започна най-трудната част. Вече имах две дечица. Пари нямаше. Жилище нямахме. Затова, Спасе, плюй си на ръцете и започвай! Кремиковци беше една огромна мелница за човешки съдби. Още докато бях студент сред нас вървеше тази приказка: „Всяка майка металург не ражда, но роди ли – горко и”. Това се оказа напълно вярно.
     Двадесет и шест години трудов път в Кремиковци І все в тръбопрокатния завод. Започнах като майстор-производство, завърших като директор на завода. Колко лесно е да го кажеш. Но през тези години мелницата работеше. И тук е големият парадокс. Въпреки тази безмилостна мелница, всичко, което съм постигнал, го дължа именно на Кремиковци. Първо – жилището. То е от там. Приютих семейството си. Имахме къде да живеем. Второ – средствата. Децата растяха, учеха, трябваха пари. И те идваха от там. Е, цената беше висока, но това е положението. Така минаха тези години – аз, в мелницата, семейството ми живееше сравнително добре именно от нея. Децата пораснаха, изучиха се добре, задомиха се, а аз се освободих от мелницата, или по-точно от това, което беше останало от нея. Дойде свободата. И преосмислянето и равносметката. Човек, докато го върти шайбата, няма време да осмисля нещата, но когато се пенсионира, има време и ще не ще, мислите тръгват. И добри, и лоши. Това е животът. Е, аз си бях носил кръста, не ми е тежал. Защото имах семейство и две чудесни деца. Затова не съжалявам за мелницата и за всичко, което съм пропуснал. Само едно единствено нещо все още ми тежи.Това е, че толкова години живях далече от родното ми село. Това винаги ще ми тежи. Може би затова сега по цяло лято съм на село. Благодарен съм на съдбата, че ми позволи да поживея на село. Макар, че не е същото като преди. Много от приятелите ми не са вече между живите, улицата ни се обезлюди, но въздухът е същият, улицата е същата, тишината и спокойствието са същите. Все повече разбирам колко много ми е липсвал селският живот – простичък, неподправен, истински. Може би и затова започнах да пиша. Там, на село. Под навеса, на спокойствие и тишина. Отпред – градина, в която всичко съм посадил, сред птиците, които пеят от радост и сред мислите си, които искам да напиша върху белия лист.
     Така минава сега животът ми на пенсионер – зимата в София, на парно, лятото – на село, на тишина и спокойствие. И най-хубавото е, когато дойдат децата и внучката – тогава разбираш, че нещата не са били напразни. А мелницата – майната и. Всеки си има своята мелница.
    А разказите? Е, те са си мои и аз си ги харесвам всичките. Слушам и хората какво казват за тях – едни им харесват, други – не, но всички казват, че лесно се четат, има хумор в тях, не са отегчителни.
   Много ми се иска да се докосна до селската душа, до селския начин на живот, до проблемите на тези отрудени хорица. Затова продължавам да пиша. Е, и за града разбира се, и за неговия фалш и за лудницата.
   Както ми каза един познат: „В твоите разкази все хвалиш селото и все критикуваш града”. Така е. Но това е истината за тях. А човек започне ли да пише, не трябва да прави компромиси. Иначе ще е фалшив. Аз не съм професионалист-писател. Започнах да пиша късно, но нищо. Това, което имам да кажа на хората, ще го направя. А дали ще се получи нещо, хората ще го кажат.
   А се моля на съдбата да ми даде още години, за да се наслаждавам на селския живот, в родното ми село Виноградец. Да вдишвам оня въздух, дето не мога да го забравя от детските си години, да се разхождам по нашата улица, дето са вървели и моите родители и прародители, и съседи, и приятели и роднини. Там, на село, дето ми е коренът.
   И когато земният ми път свърши, нека децата ми ме кремират и урната с праха ми да заровят там на село, под навеса, така, че да гледам и към къщата, и към двора, и към улицата. Така искам, защото там ми е коренът. И когато идват хората след мене, да им се радвам, а и те да се сещат за мене. Това е моята кратка биография. Още колко ще продължи – не знам. Но животът ми до сега не е бил напразен. Така си мисля и това ме топли и ми стига.
Posted by: | Posted on: февруари 27, 2014

Из книгата на Г.Методиев „Епопеята Батак”С.1980

img004

 

В една кореспонденция на вестник ”Алгемайне цайтунг” от 1876 г.,първи път преведена на български език през 1976 г., четем следното :

     „ Един турски войник, който се завърнал с транспорт ранени войници от мястото на полесражението, ми описа една битка между турска разузнавателна колона и въстаниците, състояла се във вътрешността на Родопите , северно от с.Варвара. Когато турците преминали през един тесен проход, били обсипани неочаквано и така внезапно с огън от всички страни от невидим враг, че трябвало да отстъпят.”

       Това съобщение на „Алгемайне цайтунг” се потвърждава от надписа от надписа на надгробната плоча в двора на мерквата в двора на черквата в с.Ветрен дол, Пазарджишки окръг, северно от с. Варвара. Плочата е на гроба на водача на въстаниците, които водят боя с турския аскер, за който става дума в кореспонденцията.

     

 Ето пълния текст на надписа: „Тук почива поборникът Мито Дамянов, който се е сражавал с турците – 24 април 1876г. при „Св. Марина”. Ранен, кракът му лечен у Атанас Кр.Качака в Паталеница, където никой не го е посещавал освен поп Стоил и Темелко Попов.След това наново се прибира в своето огнище на 11 май с. г., отново се сражава с турски аскер. Ранен тежко в главата, заловен и обесен в с.Ели дере/Ветрен дол/ от Кел Хасан Паша. В сражението уби двама чауши, после бе уловен”

Posted by: | Posted on: февруари 27, 2014

Георги Методиев Атанасов – писател и общественик

D0-B3-D0-B5-D1-80-D0-B3-D0-B8-D0-BC-D0-B5-D1-82-D0-BE-D0-B4-D0-B8-D0-B5-D0-B2

     

 Георги Методиев Атанасов е роден на 20.08.1920 година в Пазарджик.

   Участник е във Втората световна война – в боевете при Драва-Соболч.

    Автор е на няколко стихосбирки, няколко повести и романа, както и множество статии и есета.
    През шейсетте години се посвещава на изучаването на подготовката и провеждането на Априлското въстание в Пазарджишкия край.
   Търси всякакви сведения и следи за събитията от това време в книги, вестници, документи. Прекарва много дни в архивите и библиотеките на Пазарджик и Пловдив, в Централния държавен архив и Народната библиотека в София.
  Обхожда села и махали в Пазарджишкия край, среща се с наследници на преки участници в събитията, записва техни спомени.

    Тези усилия му позволяват да достигне до сведения, представящи много събития от онова време в светлина различна от общоприетата: Баташките въстаници удържат в течение на няколко дни не някаква тълпа, събрана от съседните мюсюлмански села, а военно формирование, създадено по предварителен замисъл на имперското командване, съставено от запасни войници, ръководено от редовни офицери, включващо артилерия. Смелостта и твърдостта на баташките въстаници не бива да остава в сянката на ужаса от клането.

         Мнозинството от мюсюлманското население от съседните на Батак села осъжда жестокото потушаване на въстанието. Ахмед Барутинлията, един от участниците в клането, умира прогонен да живее извън селото, прокълнат не само от своите съселяни, но и от своите роднини. Това разказва 95 годишната тогава дъщеря на една от сестрите на Ахмед. Десетки сирачета от Батак са били отгледани в турски семейства в съседното село Фотиново.

     Георги Атанасов открива и сведения за участието в Априлското въстание на село Ели дере (сега Ветрен дол).

     До тогава се е смятало, че селата от Родопското яка на Пазарджишкия край не са участвали във въстанието. Мито Дамянов от Ели дере е войвода на четата от околните села и има задачата да пази входа в прохода по Елидерската река. След въстанието Мито Дамянов е обесен. Сведенията за това, събрани от местните се потвърждават от статия на тогавашен германски вестник.

   Георги Атанасов става инициатор за издигането на паметник на Мито Дамянов в с. Ветрен дол и за ежегодното честване на героя.

Posted by: | Posted on: февруари 20, 2014

Иван Георгиев Вардарски – активен участник в Юнашкото движение и изявен спортист

13-Copy
Гимнастически дружества „Юнак” се създават с цел да възпитават сбор от универсални ценности за хармонично развитие на младежта, съчетани с нашите традиции и родолюбието на следосвобожденска България. Най-добре тя е изразена в думите на Тодор Йончев (eдин от основоположниците на съвременното физическо възпитание, учител в София през 1895 г. той основава първото Гимнастическо дружество, инициатор и за създаването на Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“ през 1898 г.) по време на учредителния конгрес на съюза:
…Моята цел с тези гимнастически дружества бе да се даде възможност на нашата младеж, вместо да се предава на разточителен живот, да се грижи за уякчаването и подкрепването на физическите си сили. Защото само този може да проявява свободно волята си, само този може да бъде господар на себе си и е в състояние в даден момент юнашки да се брани. Щастлива е тази държава, която се състои от такива граждани. Там подлостта и страхът не могат да виреят. А това е най-сигурната гаранция за дълготрайността на един народ и за неговото икономическо и културно процъфтяване… Гимнастическите дружества са едничкото училище, което може да събуди и повдигне юнашкия дух, стига да се подхване и води както трябва.”
Така той очертава следните основни направления в идеите на „Юнак”: 
1. Телесно и здравно развитие на личността. 
2. Нравствено възпитание и изграждане характера на младото поколение. 
3. Предвоенна подготовка на младежта за решаване на българската национална кауза. 
4. Насърчаване на социалното общуване сред обществените класи на основата на патриотизма. 
5. Духовно и културно възпитание на младежта, приобщаване към европейските ценности и идеи.
Юнашкото движение в Македония и Тракия съставлява важна част от борбата на нашите сънародници за национално самоопределение и противопоставяне на чуждата пропаганда. Под ръководството на Даниел Бланшу в Солун се учредява Гимнастически съюз на отоманските българи, който по същество е част от нашето юнашко движение, но съобразен с особеностите на легално съществуване в условията на Османската империя.

   

Възприел тези идеи Иван Вардарски тренира упорито и постига завидни резултати. Той е един от най-атрактивните атлети през 20те и 30 те години на ХХ век. Обикаля страната и представя пред ученици и членове на дружествата „Юнак” умения на силов атлет. Разработва система от упражнения за физическо укрепване. Пропагандира идеите на дружество „Юнак” сред младите хора, показвайки практически резултати от физическата активност, за което получава стотици благодарствени писма.
На 15.02.1929г. Иван Вардарски гостува на учениците от Народна смесена прогимназия гр.Карнобат. Предлагаме Ви дописката, в която е отразила неговото поещение и благодарственото писмо.
Български шампион в гр.Карнобат 

От няколко дни в града ни пребивава българския известен много на запад шампион – атлет, г-н Иван Георгиев, 26 годишен, тежи 110 кг. На ръст нисък, набит и извънаредно мусколест, родом от гр.Скопие.

Г-н Георгиев е поканен да изнесе няколко атлетически номера на юнашката вечеринка, която ще бъде на 16 вечерта в салона на модерния театър. 
Г-н Георгиев бе тъй любезен и ни разправи как е отпътувал от Сърбия където напоследък се е състезавал с големите сръбски шампиони Сава Райчинович и Пенгечиев, при които състезания той е вземал победата. Убидени сърбите от тая му победа устроили заговор против Георгиев, което му е било донесено. Последния, за да избегне нещастието, което е било неминуемо ако пристои няколко дни повече – веднага напуснал Сърбия и се отзовал в София.От там в Стара Загора при неговия брат. 

Нашият атлет е взимал много победи във Франция, Германия, Унгария и др. Г-н Георгиев ще престои в България не повече от един месец, след когато ще замине за Америка, където е поканен-ангажиран от компанията Костанц-Морие Южна Америка. Нашият шампион прави чудеса с много интересните упражнения, например счупване на телеграфен стълб на раменете си с тяжест от 30 души на двете страни.Изкривявание на железна релса.Минавание през гърдите му 15-20 автомобила пълни с хора и др.тям подобни.

Шампионът наистина, че в България е още неизвестен със своите си атлетически чудеса и нечувана сила, тъй като той е от скоро време в страната ни. Всеки случай, той ще използва времето до заминаванието си като съвместно с юнашките организации ще изнесе някои и други игри, от които ще имат полза учениците.


                                              Снимки на Иван Вардарски












 
Автомобил минава върху Вардарски










С колеги от  Съюза на българските гимнастически дружества „Юнак“

Демонстрация
                            Със семейството

Демонстрация на чупене на каменна плоча на главата на И.Вардарски
Posted by: | Posted on: февруари 20, 2014

Откровено за Илия Минев (1917-2000)

Untitled1
Горан Йонов
Неотдавна се навършиха 14 години от смъртта на бай Илия Минев. Уважавам неговата памет заради борбения му дух и патриотизма, но ми е чужда идеологията му. С него сме като две страни на една и съща монета. За него често ми напомня паметникът му в София – в градинката пред несъществуващата вече квартална баня на Лозенец.
Не мога да възприема съвременния прочит на новата ни история като необходимост тя да бъде тенденциозно пренаписана. Нашият отбор по исторически инженеринг засенчи дори академиците от Скопие. Да приемем все пак от снизхождение, че двата братски тима са с равен резултат в едно излишно, абсурдно за националното ни достойнство състезание.
Някой беше посочил в мрежата Минев като забележителност на град Септември. Младото легионерче Илия учи за кратко в Пазарджишката мъжка гимназия. Там негови леви съученици веднъж го набиват в тоалетната и татко му го премества в Католическия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив. По-късно го изпраща да следва винарство в Тулуза. Бащата е стягал ученолюбивия син за наследник на алкохолния си бизнес, но за нещастие, момчето му става член на Главното водачество на Съюза на българските национални легиони.
Негов фюрер е разбира се покойният вече столетник Иван Дочев. Дори легендарният баш полицай Никола Гешев не го е понасял и го е арестувал за нарушаване на обществения ред.
Сред легионерските водачи е варненецът генерал Христо Николов Луков – откровен антисемит и нацист. Познахте, това е героят на „Луковмарш“, за който само преди дни посолството на САЩ в София предупреди своите съграждани да избягват контакти с демонстрантите, защото били български нацисти. В деня на Луковото убийство през февруари 1943 г. от антифашистка бойна група, тези юнаци маршируват по софийските улици вече 12 години. А през 2013 г. те бяха радикалното острие на бунта, който за броени дни гътна правителството на ГЕРБ. Другият легионерски „вице-фюрер“ е сливенският тракиец генерал Никола Жеков, по-голям нацист и от Хитлер.
И наред с тези величия се нарежда моят тракийски съселянин Илийчо. Понеже последният е малко алафранга, той е началник на външния отдел и водач на легиона в Пазарджик. През 1946 г. е осъден на 20 години затвор за опит да възстанови легионерската организация. Не е трябвало да го съдят, направили са от мухата слон.
Споменах името на генерал Жеков и ми се иска да напомня за наградата от половин милион райхсмарки, която той получава през 1942 г. от личния си приятел Хитлер. С парите си купува къща и прави фондация за укрепване на вечната дружба с доблестните рицари на Третия райх, громящи по онова време всички европейци, че и американците дори.
Тлъстата сума за най-големия прусак Жеков е освободена от данъци с решение на Народното събрание. Все пак наградата е признание за всички нас – балканските прусаци. Между другото има твърдения, че през 30-те години на миналия век Георги Димитров е предлагал на Сталин да подпомогнат Жеков, който тайно възнамерявал да свали българското правителство и Вождът на народите се бил съгласил. Този гъдел – никога да не знаеш със сигурност кой на кого точно служи и дали не те будалка, задължително го има при конспирацията, затова около нея се търкалят най-много глави.
Да надникнем за малко във френската връзка на младия Илийчо. Между него и Тулуза пламва преди всичко нацистка любов. Знае се с какво се занимават по онова време френските националисти с черните качулки от реакционното Action Française. А обстановката в Тулуза е напълно благоприятна за начинаещи антисемити и нацисти. Когато Илийчо приключва следването си, градът остава в „свободната френска зона” на режима във Виши, начело с колаборациониста маршал Петен.
Не се съмнявам, че Минев е познавал оттогава бъдещия социалист и френски президент Франсоа Митеран. Той също е привърженик на френската крайна националистическа десница, а по-късно дори е на служба във Виши при маршала. За разлика от Минев обаче, Митеран, ако случайно не е работел тайно за La Résistance, много бързо поправя грешката си. Иначе през 1944 г. щеше вече да е покойник и да се размине с „историческата“ дисидентска закуска в София през януари 1989 г.

   

Бай Илия никога не е бил подмолна къртица, а открит и честен борец, за което бих му свалил шапка. Сигурно затова не е поканен на закуската, пък и какво чак толкова щеше да изпусне от нея. Но как да закусва, като точно тогава е бил в гладна стачка. Искал е да връчи някаква петиция на френския президент и за профилактика го затворили в кауша. Митеран определено не е бил възторгнат от закуската, но е усетил, че в България предстоят важни събития. Едва ли е очаквал на закуската да му се оплакват или хвалят, че са ги изключили от БКП, а бай Илия да му напомня за ранните политически прегрешения.
Впрочем Минев беше ненадминат стоик и издържаше на нечовешки гладни стачки. След 10 ноември 1989 г. в България нямаше дефицит за кандидат-герои на новата власт, но малко бяха автентичните като него. Дори гъмжеше от самозванци и опортюнисти, също както след 9 септември 1944 г. В края на века предвидливо изпадаме в амнезия и забравяме какво беше това Съюзническо решение от Техеран – 1943 г. за наказване на нацистките престъпници, ако въобще сме го знаели.
Забравяме и причините защо французите първи го прилагат. Една от най-важните е, че колаборационистите на Петен депортират в Третия райх 76 000 евреи, от които са оцелели по-малко от 3000 души. Френското Milice е истинско Гестапо. Едва през 2009 г. Държавният съвет – най-висшата френска юридическа инстанция, обяви отговорността на режима във Виши за еврейските депортации. За три месеца през лятото на 1944 г. Френската съпротива, начело с бъдещия десен президент генерал дьо Гол, избива без съд няколко хиляди колаборационисти. Има дори публични екзекуции, като в Гренобъл на 2 септември 1944 г. По френски статистики, от есента на 1944 г. до края на май 1945 г. са разстреляни още около 2500 френски предатели на Демокрацията.
У нас Народният съд осъди на смърт 2730 души, но много от тях отърваха кожата, защото вече бяха избягали в чужбина или бяха западни и съветски агенти. Няма спор, както във Франция, така и в България, покрай нацистките престъпници мнозина са наказани несправедливо и жестоко. Световната история е пълна с примери, когато във войни и всякакви социални брожения загиват маса невинни хора. Само че ние прекалихме със смешния плач за наистина виновните фашистки „демократи“, управлявали България в периода на Втората световна война.
Трудно се възприемат днес вехтите завети на Йехова към Мойсей за възмездието. Да ги изредим поне веднъж всичките – живот за живот, око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, нога за нога, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар. Каквото повикало, такова се обадило, обобщават по нашия край, дано да е за последно.
Да се върнем в 1988 г., когато сараньовецът Минев наливаше основите на Демокрацията, да ме прости Пеньо Пенев. Точно тогава, в къщата си в Септември, той основа с група съмишленици Независимо дружество за защита на правата на човека – първата наша неправителствена организация, член на Международната федерация за правата на човека. Дузина години по-късно при управлението на неговите „съпартийци“, бай Илия вече береше душа в пазарджишки старчески дом, изоставен от властта, за която се бореше. Накрая почина в Правителствената болница. 
На снимката върху надгробния му паметник в Септември, 83-годишният Минев е младият Илийчо във военна униформа, мобилизиран да воюва в Отечествената война срещу любимите му рицари на Фюрера. Какво да се прави, някои искат да бъдат запомнени от признателното поколение като млади и красиви. Това е най-скъпият паметник от луксозен черен камък, който стърчи над поле от бели надгробни плочи. Сякаш се провиква, хей, аз съм царят на селското гробище.
Синът на бай Илия – Стоян почина четири години след него. Погребан е от лявата страна на помпозния му бащин гроб. Кошмарен контраст – два метра само бурени и боклуци. Сигурно вече е изчезнал и поваленият дървен кръст, единствено свидетелство за мястото на тленните му останки.
През 2011 г. клошар опожари по невнимание Миневата септемврийска къща. Заедно с нея щеше да изгори и споменът за Минев в Септември, ако преди това една фондация не беше вдигнала негов бюст пред черквата „Свети Великомъченик Харалампий”, в чийто двор съм се родил. По-добре да се бяха погрижили за него приживе, вместо да ронят лицемерни сълзи.
Знае ли човек, може да им е бил по-удобен като мъртав, безмълвен символ на Реставрацията. От няколкото улични табелки в целия град, три са поставени около Миневия бюст, на площад “Минев”. По-добре да бяха кръстили площада на патрона на черквата, защото и той като бай Илия е бил мъченик. Тъжен край, неговите съратници легионери се надяваха той да стане първият демократичен президент на България.
Права беше покойната Румяна Узунова от Радио „Свободна Европа”, че нацисткото минало на Минев притеснява мнозина на Запад. Сините големци я послушаха, и без това Минев говореше като проповедник и никой не го слушаше. Приживе го показаха няколко пъти по митингите, после го изтикаха назад. Той също имаше неприязън към многобройните сини вождове.
Какво ли обаче не се случва, например следната истинска гротеска: на таблото с портретите на почетните граждани на Септември, редом до партизанина антифашист Любен Йовчев, стоеше кротката икона на Илия Минев – нацист и правозащитник. Сигурно някой умен кмет така е разбирал заравянето на томахавките. Той дори не знае, че всяка нощ двамата слизат от портретите и се хващат за гушите.
Минев оцелял толкова години в комунистически затвор, поживял е и половин век на чист въздух. Написана е книга за него, има паметници в София и Септември, държавна награда, въобще заслужил човек е. Желев не го награди приживе, защото и той много го „обичаше”, но Стоянов посмъртно му даде една „Стара планина”.
А иначе, за прекараното от бай Илия време по затворите, може да се роди и умре един велик поет. Например Гео Милев, военен герой от Първата световна война, едва 30-годишен, вече е удушен с тел през 1925 г. в Дирекцията на полицията и захвърлен в гробна яма. Заради поемата „Септември”. Хубаво е човек да си припомни тези потресаващи стихове. Ще разбере не с кого, а с какво е станал забележим за историята моят роден край.
От Минев до Милев разстоянието е светлинни години, макар че и двамата са тракийци с почти еднакви фамилни имена. Те няма да се срещнат на онзи свят дори за едно кафе, защото няма какво да си кажат.
Posted by: | Posted on: февруари 17, 2014

Никола Джоков – „Новели по пижама” (1983 г.), изд.”Христо Г.Данов”

novelipopijama-korica

Днес ще отворим книгата „Новели по пижама” на нашия съгражданин Никола Джоков, издадена през далечната 1983 г. Тя съдържа тридесет и три новели, поднесени като разказани в болнична стая истории. По пижама човек е отпуснат и спокоен, задръжките са по-малко, а в болницата всички житейски проблеми някак си се смаляват и обезличават.  Героите имат време да се отдадат на спомени, размисли и преценки. Отделени от света те се разкриват, говорят свободно за човешките отношения и слабости, а читателят има възможност да се посмее на воля. Ден след ден разказите се нижат, а авторът с усмивка и намигване ни дава възможност да се потопим в многоликия живот през 80 те години на миналия век.
 Не е случайно и посвещението „на моите синове”. На кого, ако не на децата ни да разкажем смешно-тъжните истории на живота си? На тях поверяваме спомените, размисли за дирята, която оставяме и едно тихо послание „поучете се от грешките ни, посмейте се над тях и помъдрейте за наша сметка”.

 
 

Вижте предложения от нас разказ, направете теста, който писателят хитроумно е поставил на задната корица  и решете заслужава ли си да потърсите книгата и да я прочетете. Каквото и да решите, не      забравяйте най-важното – това е наш съгражданин!


 Четвърти идентичен случай

     Имах един хавер, Минчо Фалът, голям футболист беше, въпреки, че е докосвал топката по-малко от всеки от нас дори.
     Той беше футболист със стратегическо предназначение и щу институти е сменил, и щу гаджета – не е за разправяне.
     Та играеше Минчо Фалът в институтския отбор, без да рита топката. А треньорът все си го котка. И не сама това, ами като наближи краят на семестъра, хукне този треньор от преподавател на преподавател да заверява книжката на моя хавер.
     И винаги успяваше. Треньорът де, но то е все едно, с други думи с Минчо всичко си беше наред. И винаги Минчо си имаше стипендия, а се хранеше в специален стол, и гаджетата се лепяха за него.
     – Ние не сме звезди – викаше Минчо – ние сме работяги. Работата му беше наистина специална:трябваше да изкара от нервите някой от противниковите играчи. И то най-добрия, предварително посочен му от траньора. Посочи му треньорът жертвата, лепне се до него Минчо и за оня няма оттърване.С тази цел е ходил и в Русе, и в Свищов, и във Варна, и в Габрово. И дар слово имаше тоя Минчо. Никога не започваше направо с псувните. Няма такова нещо. Ще подхване той работата отдалеч, ще каже нещо за баба ти, за другата рода по женска линия, а ако не държиш дип на родовата чест, ще се прехвърли и на гаджето. Хили се най-благородно, а разправя такива подробности, такива подробности, ум да ти зайде, докaто набелязаната жертва не издържи и го ритне. И реферът, нали това му е работата, показва най-напред жълт картон или направо вадеше червения, а след десетина минути и Минчо, преструвайки се на контузен, напускаше терена. Пускаха тогава на негово място някой от резервите…
     Краят на кариерата му дойде след мача в Габрово.Ония подразбрали какъв е номерът, та привлекли в отбора някакъв глухоням студент. А Минчо не знаеше, че точно на такъв ще налети, въртеше се около него, хилеше се и му говореше, а оня също се хилеше.Минчо пак му приказва, оня се хили, накрая Минчо не издържа и го ритна. Това, че го ритна е нищо, но нервите му след този мач окончателно рухнаха и на следващата среща той започна да псува и рефера и треньора…
Posted by: | Posted on: февруари 17, 2014

Личности: Никола Джоков (1934-2000)

8-2

 

Никола Благоев Джоков е роден на 28 март 1934 г. в гр.Септември.
1948 г. – завършва прогимназия в родния си град, след което учи в Пловдив
1952-1953 – работи като дружинен ръководител в гр.Септември
1953-1955 – следва в Пловдивски учителски институт
1955 г. – студент в СУ „Св.Климент Охридски”; по време на следването работи на половин щат във вестник „Студентска трибуна”
1962 г. – работи във вестник „Комсомолска искра”, гр.Пловдив – зам.гл.редактор и завеждащ културен отдел
1.ХІ. 1969 г. – редактор на българска литература в редакцията на издателство „Христо Г.Данов”
     
Автор на книгите „Точно време” (1966 г.), „Търси се мефистофел” (1970 г.), „За водата, както и за любовта” (1975 г.), „Новели по пижама” (1983 г.), „И малко любов за утре” (1986 г.),  „Гордо и весело” (1989 г.), „Куцата балерина” (1995 г.) и „Ние талъсъмите” (1999 г.).
Posted by: | Posted on: февруари 10, 2014

Град Септември и 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил

DSCI3613
Автор: Димитър Л. Делийски

Българите сме бамбашка народ: хората се радват на рождението, ние – на погребението. Това доказва, че имаме и тракийска кръв в жилите си. Ето наскоро ще честваме обесването на Левски, след това гибелта на Ботев, след това на Стамболийски, успение на св.Богородица, на св.Иван Рилски и т.н. Целият ни календар е низ от смърти и само едно Рождество. Ето и сега – правителството отпуснало 1,000,000 лева за честване на 1000-годишнината от смъртта на цар Самуил. Ще се радваме, че царят ни умрял, та сме паднали под гръцко робство. (Сега царят ни е жив и пак робуваме на гърците.) А можехме да не паднем под гръцко робство и това е могло да се осъществи край град Септември на 17 август 986г., вторник, ако тогавашните българи не ги е мързяло да тичат.

Вономасион като Асар по време на турското владичество

По средата на пътя между Ветрен и Бошуля край моста на Асар дере стърчат останки от крепостта Вономасион, носила през вековете имената Вономасийско пълчише, Бона мансио, Асар, Асарджик. Тя била главното светилище на траките от цялата околност, а когато ги покръствали, тук бил измъчван тракът св.Александър от тракийския град Дризипара. Вече по българско и византийско време крепостта Вономасион пазела източния вход-изход на прохода Траянови врата, наречен вече „Българската клисура”.
При учредяването на наградата си Нобел заявил: „Всички големи постижения на науката до сега са дело на лаици, а не на професионалисти. На лаиците оставям парите си.” Самият Нобел също е лаик, но открил динамита. Живял във Франция от 1844г. до 1928г. лекарят Гюстàв Шльомбержé. Събрал огромна сбирка от византийски монети и печати, проучил ги и ги публикувал в голяма книга « Сигилография на Византийската империя” (1884г.), която и до днес остава настолна книга на историци и нумизмати. Между 1896 и 1905г. излиза в 3 тома най ценното за нас изследване на Шльомберже „Една византийска епопея в края на Х век”,в която е описал 40-годишната борба между цар Самуи и византийския император Василий ІІ Багренородни, наречен Българоубиец. От този труд на Шльомберже са преписали всички български историци, от него преписах и аз и поднасям преразказа си на хората от родния ми град и българския народ, като започвам с предисловие за историческите обстоятелства, предхождащи тази война.
Руската княгиня Олга, която някои смятат, че е от български царски род, покръстила руснаците, поради което е обявена за светица. Имала син Светослав. В 965г. византийците го повикали на помощ срещу българите и той прогонил цар Петър. На следната година решил да завладее България за себе си, превзел Преслав и пленил цар Борис ІІ. Тогава византийският император Йоан Цимисхи прогонил Светослав обратно и завладял цяла Северна България. Отвел цар Борис ІІ със семейството му и брат му Роман в Цариград, разжалвал ги и скопил Роман. След това Цимисхи отишъл в Сирия да потуши въстанието на Варда Склир и след 4 години война умрял. В Дунавска България избухнало въстание срещу Византия. То било улеснено от изтеглянето на византийските гарнизони в Сирия и похода на западните български боляри, наречени „ комитопули », Давид и Самуил в Елада. Стигнали чак до Коринтския провлак и Византия треска я затресло. Византийският богослов и поет Йоан Геометър написал стихотворение „Комитопулът”, посветено на Самуил: „По небесната твърд кометата е подпалила етера, на земята комитът опустошава Елада.” По това време над Цариград се появила комета. За да разбере читателят играта на думи, трябва да знае, че на гръцки „комит” и „комета” се пишели по един и същи начин – „комитес”. Давид бил много набожен и станал калугер, Мойсей загинал при обсадата на Серес, Аарон загинал от ръката на роднина и на престола на Западното българско царство седнал Самуил. Той завладял Елада до Пелопонес и Балканския полуостров от Солун до Драч и Белград. Според Шльомберже границата между Византия и Самуиловата България „минавала по Средна гора, която разделя Ихтиманското поле от Пловдивското.” Тук ще намесим град Септември: крепостта Вономасион с прилежащото и тракийско селище между Ветрен и Бошуля е охранявала тази граница. Че тя е минавала точно там – за това говори името на село Елинере между Вономасион и Виноградец. То е изчезнало след Освобождението. „Елинере” на латински означава „прекарвам линия, граница”. Точно за това място Шльомберже дава много ценно за септемврийци и българската история сведение, което взел не от гръцките извори за българската история , а от сирийския арабски историк Яхъя: 
„През лятото на годината 986 цар Борис ІІ и скопеният му брат Роман избягали от Цариградския дворец на коне. С бърза езда те стигнали теснината на Траяновата врата. Конете на клетите бегълци се изтощили и те тръгнали пеша. Настигнали ги българи, които пазели прохода. Борис ІІ,който вървял напред, не бил разпознат от тях заради византийските му дрехи и бил убит.Роман, който вървял отзад, обяснил кои са и избягнал съдбата на клетия цар Борис. Българите завели Роман при Самуил.”
Проф.Златарски (История, І, стр.655,771) смята, че Роман бил провъзгласен от Самуил за цар и царувал до 996г., когато умрял. Самуил заел престола едва след неговата смърт. Пред новата опасност за Византия 28-годишният император Василий ІІ оставил военноначалника Варда Фока да потушава въстанието в Сирия и с цялата си европейска войска се отправил срещу независима България и Самуил. Било юли месец 986г.
Филипополис (Пловдив) със своята силна крепост станал естествена база на войската на Василий ІІ. От там през прохода Траянови врата византийците се насочили към Средец (София). В Ихтиманското поле се установили на стан, за да организират обсадата на Средец. Това дало време на Самуил да прехвърли армията си от юг към Софийското поле. Тук ще цитирам хрониката на Лъв Дякон, изповедник на Василий ІІ, който го придружавал в похода:  
„След като василевсът Василий стигна крепостта Сердика, която носи и скитското име Триадица, той разположи своя стан срещу този град и го обсажда 20 дни, а през това време Самуил и неговите войници заемаха всички околни височини.Но уви, нищо не ставаше според както бе желано.Щом нашите войници се пръснаха из околността, за да събират фураж, българите ги нападнаха с изненада и извършиха голямо клане. Също и нашите машини за обсада не свършиха никаква работа, защото врагът успя да ги подпали. Всичкото жито, което войската бе докарала, бе изядено. Стана прочее така, че василевсът се видя принуден да отстъпи и да се прибере в Цариград. Обсадата на Триадица се вдигна и потеглихме назад. Първият ден на похода мина без загуби. На другия ден, тъкмо когато минавахме през тясната клисура по един дълбок лъкатушен път под гъсти гори, българите ни нападнаха внезапно и със страшна сила. Те избиха безбройно множество наши войници. Туриха ръка дори на палатката на василевса, на цялото съкровище на войската и на всичкия обоз. И аз самият, който пиша този тъжен разказ и който придружавах тогава василевса в качеството си на дякон, без малко щях да загина от един скитски меч. Но божието милосърдие ми помогна благодарение пъргавината на моя кон, който като вихър ме отнесе през планини и долини. В края на краищата, след загубата на почти цялата ни конница и на целия обоз, жалките останки от нашата войска, преследвани докрай от българите, успяха да стигнат ГРАНИЦАТА и да побягнат на територията на империята.”
Според Яхъя било 17 август 986 година, вторник. Българите ги мързяло да догонят Василий ІІ. Празнували победата край Вономасион и делели плячката.
Тогавашният арменски летописец Асохиг съобщава подробност: василевсът Василий ІІ дължал спасението си на гвардията си от арменци. Когато видели, че императорът се лишил от цялата си конница и е в смъртна опасност, арменците направили около него стена от своите тела. По околни пътища през Баткун и Перущица го завели жив и здрав в Пловдив. Поетът Йоан Геометър написал ново стихотворение „За разгрома на ромеите в Българската клисура”: „Кой би могъл да повярва, че един ден слънцето ще освети подобно нещастие – българските копия да бъдат победоносни над стрелите на Авзония (Гърция)? О, гори, о, мрачни и гибелни планини, сред които българите като диви зверове се нахвърлиха върху елините! Уви, българските копия победиха авзонските стрели.”
Прилагателното „български” е от мен, навсякъде пише „скитски”. И за сведение на читателите: в нито един гръцки исторически документ България не е назована „България”, а българите – „българи”! Навсякъде пише „Романия”, „Скития”, „Мизия”, „скити”, „мизи”, „склавуни” – чак до Освобождението!
Нататък се знае: война, война, война – чак до 29 юли 1014 година, когато край бъдещата къща на баба Ванга армията на Василий ІІ обкръжила армията на Самуил. Не било армия – стадо овце. Византийците клали, клали, клали… Самуил го спасил синът му с бягство на кон. 14-15 хиляди наранени негови войници паднали в гръцки плен. Василий ІІ заповядал да им извадят очите. На 100 човека оставяли един с едно око за водач. После ги пратили на Самуил да ги види. Видял ги и умрял. Било 6 октомври 1014 година. Вече нямало България…
След 900 години върху 30-те хиляди български очи се заселила сляпата Вангелия Гущерова и станала Ванга – „виждала” в душите на хората и в отвъдното. Василий ІІ Багренородни се върнал в Цариград чак през януари 1019 година. Дотогава уреждал новите провинции на Византия. Влязъл триумфално във Великата черква „Агия София”, където сред черковни песнопения получил прозвището „Българоубиец”, единствената гръцка дума, в която сме назовани „българи”. След време богомолците в „ Агия София” почнали да си викат един на друг „аго”. Бедни, бедни българи, защо на 17 август 986 година не догонихте край Вономасион Василия Втори, ами си делихте хазната му?

Вономасийското поле от Вономасион: Родопите се срещат със Средна гора, отзад е стената на Рила с връх Белмекен. На преден план – Траяновият друм, мостът на Асар дере, което вероятно е било границата

Носител на авторските права над статията и снимките е авторът.
Posted by: | Posted on: февруари 10, 2014

Представяме Ви нашият съгражданин Димитър Делийски

DSCI0122

Роден през пролетта на 1944 г. в локомотив между Сараньово и Пазарджик.
1947-1950 г. – пом.книжар в Сараньово (отглеждан под тезгяха).
1951-1958 г. – НОУ „Хр.Ботев“ на Гарата.
1958-1962 г. – ССУ „Хр.Смирненски“ в Селото. 1962-1964 г. – в казармата.
1964-1965 г. – художник в ТПК „1 май“ в Септември.
1965-1969 г. – СУ „Св. Климент Охридски“, Българска филология, втора специалност: руска филология.
1969-1972 г. – художник в „Арсенал“, Казанлък.
1972-1985 г. – учител по български език и литература в Казанлък.
1985-1996 г. – оръжейник в Арсенал.
1996 г. до сега – пенсионер.
Хоби: оптика и астрономия.


Posted by: | Posted on: февруари 5, 2014

Хипотезата „Пистирос“ обновен текст

Untitled3

Горан Йонов              
В обективния прочит на историята няма забранени зони – всичко се подлага на дискусия, дори отношенията между древните елини и траки от позицията на днешните реалности. Стига да не забравяме, че обилната тракийска кръв във вените на българи и гърци ни е свързала завинаги. И да не пренебрегваме сериозния интерактивен характер на трако-елинските отношения.
Писмената традиция и съчиненията на древните историци от Херодот насам ни предлагат само  фрагменти от тракийската история. Това е истинско предизвикателство към научната обективност на днешните археолози,  работещи в сферата на тракологията.
Раждане и развитие на Хипотезата
Преди 25 години новината за случайното откриване на ценен старогръцки епиграфски паметник недалече от град Ветрен – област Пазарджик, при римските развалини на Бона Мансио, разбуни духовете на археолозите. Паметникът е датиран  между 359 и 339 пр.Хр.
 Почти веднага  се появи хипотеза, че древният тракийски град, на около 3 км от мястото на находката, бил дълго търсеният егейски емпорион Пистирос със смесено трако-елинско население, оказал се на цели 300 км далече от Егея. Това чудо невиждано бе обявено за фундаментално научно откритие и превърнато в медийна сензация.
Хипотезата за Ветренския „Пистирос“ бе лансирана основно от полския археолог Мечислав Домарадски. Той асоциира старогръцкия каменен надпис с древния обект  в местността Аджийска воденица, който проучваше от години.  Поддържаният и досега основен аргумент е че наблизо няма друг археологически тракийски обект от същия исторически период.
Обектът е далече от други тракийски градове и досега в него не са открити безспорни доказателства или складова база за оживена търговия с атическа керамика или друга стока. Въпреки това, той бе обявен от НАИМ-БАН за елинско тържище с официалното име „Емпорион Пистирос“. Инициаторите на тази идея като че ли не се интересуваха от факта, че откритата силно натрошена елинска керамика е била употребявана в бита и не е имала търговско предназначение.
Така, докато гърците още търсят своя  Херодотов Пистирос по северното егейско крайбрежие, ние вече го „открихме“ при Ветрен  и набързо му лепнахме чуждото име.
Емпорионът е записан в „Историята“ на Херодот, а 900 години по-късно – и в географския лексикон „Етника“ на Стефан Византийски. Споменат е също и на епиграфския паметник, който занапред ще наричаме Надписът.
Първоначално Домарадски разумно използва  сензацията около Надписа за осигуряване на международна подкрепа и финансови средства  за разкопките. Тактиката на енергичния полски учен беше добра, но той неочаквано почина.
Днес поддръжниците на Хипотезата болезнено реагират, ако някой оспори концепциите им за 25-вековния смесен характер на неподозиращия нищо ветренски  народ, както и на цяла Горна Тракия.
Нашият тракийски обект край брега на Марица е с около век по-стар от Севтополис.  Добре подредената постоянна експозиция за т.нар. Пистирос в Септемврийския археологически музей свидетелства за наличие на тракийска и елинска материална култура, или може би култура на вече елинизирани егейски траки. Тези находки обаче не са свидетелство за трайно и значимо гръцко етническо присъствие.
Започна се усилено търсене на „Пистироски“ некропол при тракийските могили край селата Аканджиево и Мененкьово. Извършеният там пространствен анализ на геостатистически данни по системата GISESRI  не даде положителен резултат, но поне доказа, че иманярските набези упорито продължават.
Няма авторитетен учен, който би приел, че с едно или няколко надгробия по елински обичай и без разкрит некропол,  може да се докаже съществуване на  смесено трако-елинско население. Недостигът на материал за прецизно изследване на погребални практики на терена може би е най-слабото място на хипотезата за Ветренския „Пистирос“.
Сега да преценим дали е било възможно Ветренският „Пистирос“ да има пристанище на Марица.
Който и да е, дори и археолог, ако не познава добре детайлите на нашия горнотракийски пейзаж край буйната и по-често безводна криволичеща река, може да направи абсурдни предположения. Например как едно време с волове са влачили салове със стока срещу бързите води или ги плъзгали нагоре по сухите речни камъни.
  Археолозите обаче твърдят, че древният град е имал пристан. А може би това е само укрепен бряг в този опасен сектор на реката? В крайна сметка тя е отнесла част от града, победила го е с наводнения, вероятно и с малария от околните мочурища. Това е по-лошо от келтско нашествие.
Твърдят също, че древният град е имал канализация, като доказателство за високата битова култура на „смесеното“ население. А може би това е развита дренажна система за отвеждане на високите подпочвени води и наводненията от реката? 
Шегата настрана, тук Марица  би могла да се ползва за речен път само на теория  и в редките случаи на умерено пълноводие надолу по течението.
Би било добре археолозите практически  да покажат как волове могат да влачат сал, примерно  от Пазарджик срещу течението до т.нар. „Пистирос“, не повече. Да натоварят на него точното тегло на Ветренския надпис и два сандъка с керамика. С такива исторически възстановки англичаните правят световни сензации. Бихме могли и ние да направим туристически пиар на „елинския емпорион със смесеното население“.
След 26 години работа на Ветренския обект се открояват  доста въпроси, но три са основни:
        Ако е вярно, че сме се смесили с елините преди 25 века,        необяснима е липсата, ако не на повече, то  поне на един-два епиграфски паметника от самия обект. Невъзможно е грамотните „ветренски“ елини за 200 години съвместно съжителство с траките да са писали само върху нетрайни материали и да не изчукат дори пет реда на някой камък;
        След като културните пластове в дълбочина вече са установени, крайно време е  теренната работа да се развие в широчина.  Това, че Марица е отнесла част от  древния град, не означава, че останалото от обекта е обработено;
        Липсва детайлен анализ на ценния нумизматичен масив.  Монетното разнообразие на тази уникална находка навежда на мисълта, че това е по-скоро трезор, отколкото оборотни средства от въображаемия размах на търговията в „емпориона“. Не се изследва вероятността това да е хазна на тракийски владетел.
Логичният засега извод е че елините са били малобройни и изобщо не са уседнали в това отдалечено място. Както викат моите братовчеди  зад Вардара, с една лъжица кисело мляко трудно можеш да заквасиш Охридското езеро.
 Различният поглед на учените към Хипотезата
 Повечето изследователи на гръцките средиземноморски емпориони познават Хипотезата за Ветренския „Пистирос“ кабинетно и разчитат на научната обективност на създателите й.
Нe са малко обаче резервираните учени, чийто списък може да започне с покойния проф. Александър Фол и да завърши с редица съвременни автори по темата. От колегиалност, те не са особено гласовити или направо я подминават, маркирайки Ветренския обект като „така нареченият Пистирос“.
През 2013 г. професор Денис Деметриу от щатския университет в Мичиган публикува своя научен труд „Negotiating Identity in the Ancient Mediterranean“, издание на Кеймбридж Юнивърсити Прес. В него има цяла глава за Надписа, но само в контекста на още неоткрития Херодотов Пистирос. Деметриу е приложила карта към труда си с всички известни гръцки емпориони в Средиземноморието, където Пистирос е маркиран с въпросителна на егейското крайбрежие срещу остров Тасос.
Много балансирана и внимателна в преценките си е д-р Дженифър Е. Джонстън от Колежа „Кениън“ в щата Юта – САЩ.  През март 1999 г. на симпозиума „Уилям Макалъх“ тя направи изложение на тема „Пистирос: емпорион на Северна Егея“, в което заяви следното:
Можем да документираме търговски интереси във вътрешността на [Тракия] от страна на Марония и Тасос и дори да установим някаква колонизация от Тасос на вътрешни селища, но няма друга индикация, освен този надпис [за Пистирос], че интересите на Тасос могат да се разпространят толкова далече на север“.
(„We can document commercial interests in the interior for both Maroneia and Thasos and even identify some colonization of interior sites by Thasos, but there is no indication other than this inscription that Thasian interests might have extended this far north“).
Във връзка с подготовката на наша тракийска изложба в Москва, руският траколог доц. д-р Сергей Крикин от Московския Педагогически Университет, възпитаник на СУ „Свети Климент Охридски”, през март 2014 г. даде интервю за сайта на Варненския археологически музей. На въпрос за Пистирос, Крикин отговаря с въпроси:
„Един старогръцки емпорий сред тракийските земи? И при това, че градче с такова название е известно още на Херодот, но далеч от това място, срещу остров Тасос. Почти 25 години различни екипи от Европейския съюз копаха ценното градище, по-голямо от Севтополис, предполагам и от Кабиле, без да подозират, че е могла да бъде царската столица на Котис Първи? Повечето скъпоценни тракийски древности са от времето на Котис или пък пряко свързани с него, а тук специалистите работят почти затворено… и на ума идва горчивото осъзнаване на една сериозна научна грешка, дори приличаща на  фалшификация. Такава сензация не прави чест на българската археология, при това, че редица учени в САЩ и ЕС са против тезата за тракийския Пистирос в България“.
Хипотезата като опит за  пробив в историята
Хипотезата за Ветренския Пистирос има амбицията да бъде възприета за стратегически пробив в историческата наука. В община Септември всички се гордеем с нашия древен тракийски град, но не обичаме да ни баламосват. За всеобща радост на грамотната септемврийска  общественост, през август 2014 г. доц. д-р Алексей Гоцев от НАИМ-БАН миролюбиво призна пред агенция „Фокус“, че т.нар. Пистирос „все пак  е богато тракийско селище, а не гръцко“. Сега остава да ни отърве от фикцията за смесеното население и от фалшивото име на древния Ветренски обект и нещата постепенно ще дойдат на мястото си.
На повечето гръцки експерти обаче им допадна твърдението на Домарадски за дълбоките корени на елинизма в Горна Тракия. Защо да възразяват, вместо да помагат на един поляк и няколко българи, които се опитват да преместят древната размита етническа граница между траки и елини с цели 300 км на север.
За целта гърците започнаха да тълкуват в по-широк смисъл дори старогръцката семантика на думите έμπορος (търговец) и  εμπόριον (емпорион – търговско пристанище или крайморско тържище – port of trade).
Етимологически произходът им е от πόρος, означаващ морски път: думата έμπορος за първи път е използвана от Омир в неговата „Одисея“ (Όμ., Οδ. Β.318-320). За великия поет, търговецът е морски пътник и собственик на стока, която той не е произвел и я пренася на кораб, който не е негов.  Тук виждаме едно съвременно разделение на труда между производител, търговец и превозвач.
След като стана ясно, че освен отлични мореплаватели, емпорите са и добри пешеходци, влезе в сила „новата“ древна семантика на емпориона, в смисъл на търговска станция въобще, не само на морското крайбрежие. Така отпадна нуждата от сътворения в началото на разкопките мит, че Ветренският „Пистирос“ имал пристанище на Марица.
 Повечето гръцки археолози спазват уговорката за разширената семантика. Иначе те „…стават проводник на вредни мисли и изводи може би от остарели вече проучвания относно съдържанието на това гръцко понятие“.
Цитатът е от енциклопедията на фондацията „Гръцки свят“ IМЕ – Ίδρυμα Μείζονος Ελληνισμού: „παραπέμπουν σε παρακινδυνευμένες σκέψεις και συμπεράσματα ίσως ξεπερασμένων πια μελετών περί του περιεχομένου του ελληνικού όρου“.
Наши археолози отдавна се заглеждат в „пистироската“ мода на своите колеги с нейните основни характеристики –  те са гръцки емпориони със смесено трако-елинско население във вътрешността на Тракия и Северна Македония. Засега има поне 15  „кандидат-пистироси“, в това число са и археологическите обекти при селата Копривлен, Васил Левски и Гаврил Кръстевич.
Трябва да им благодарим, че не са вкарали и Севтополис в тази бройка.
От осемдесет години фондацията „Гръцки свят“ спонсорира изследвания за разпространението на елинизма извън пределите на днешна Гърция. Например през 2012 г. тя сключи петгодишно споразумение с HАИМ-БАН за проучване на  археологическия обект при Халка Бунар в землището на село Горно Белево, област Стара Загора. Още преди да се включат в разкопките, от IМЕ вече бяха преценили, че това е гръцки емпорион, „точно както и съседният Пистирос“. („ακριβώς όπως και η γειτονική Πίστυρος“).
Целта оправдава средствата, желаното се приема за действителност и фундаменталният научен извод е неизбежен – горнотракийското население е смесено от 2500 години насам.
Като елемент от доказателствата на тази фикция археолозите посочват текст на Ариан („Αλεξάνδρου Ανάβαση“), който учениците в Гърция изучават от старогръцките си христоматии, но без връзка с нашата тема. Според Ариан, през 335 г. пр.Хр. елински търговци се сражавали заедно с траките някъде в Хемус срещу военната кампания на Александър ІІІ.
Македоните  тръгнали от древния Амфиполис близо до делтата на Струма, минали през Орвилос (нееднозначният ороним в случая се отнася най-вероятно  за Алиботуш и Пирин), пресекли река Места, минали източно от Филипопол и стигнали до Хемус общо за десет дни.
Ариан не посочва числеността на „търговците много въоръжени и автономните траки“, но ние сме длъжни да приемем, че именно търговците са гръцката половина от смесеното население на Горна Тракия.
Неясно е в кой проход на Хемус емпорите (търговците) и траките се отбраняват от македоните. От някои средновековни географски карти, ползващи антични извори е видно, че  този ороним понякога е включвал не само Стара планина, но също Рила, Средна гора и Сакар.
 След Ветренското „откритие“, разбрахме, че гръцките емпори са можели да живеят и търгуват цели 200 години  на 300 км от Егея навътре в Горна Тракия.  Там в мочурищата до Марица те дори се занимавали със скотовъдство и земеделие, след като са имали земя и пасища, видно от Надписа.
Веднага беше направена аналогията, че по същия начин са живеели   древните елини навътре в земите на скитите. Например от черноморския емпорион Березан, западно от Крим, те се преселили навътре в степите при сегашното украинско село Немирово. Разбира се, имало е такива  Робинзоновци, но както знаем, една птичка пролет не прави.
По принцип, никой не оспорва мултиетническия характер на гръцките крайморски емпориони. Объркването обаче настъпи, когато се  реши, че това се отнася и за всяко друго селище навътре в земите на „варварите“. Стана модерно под всяко парче гръцка керамика  да се търси и по един елински Робинзон.
Цивилизационният процес май се оплете в етнически видения.
Колонизация, цивилизация, елинизация
В центъра на Балканите елините са били капка в необятното тракийско „море“ – над 200 хиляди квадратни километра на юг от Дунав. Заляло е полуострова чак до Олимп, включително Източна Македония и редица егейски острови. От всичките известни близо 120 тракийски етноними,  поне 70  от тях се срещат в гръцки географски наименования.
От една страна траките безспорно са изпитвали влиянието на елинската колонизация, но същевременно са упражнявали  огромен демографски натиск върху древните елини.
Обикновено историята на световната цивилизация, в това число и на Балканския полуостров, се съпровожда от процеси на духовна и етническа асимилация. Най-общо казано, почти зад всяко цивилизаторско начинание се крият етнически или имперски рефлекси.
След  Троянската война, ахейци, данайци и други любими племена на Омир започват да проумяват, че за да оцелеят в морето от балкански „варвари“, основното  спасително средство не е оръжието, а грамотността и духовното им приобщаване.
Когато един „див варварин“ понаучи малко гръцки, той се смята за цивилизован елин, започва да драска графити по грънците и вкарва в заблуда археолозите относно етническата си принадлежност.
Аз също използвам гръцка посуда и драскам графити на гръцки, но не съм грък. По-скоро съм потомък на древен  тракийски   строител  на  крепости край брега на Егея или занаятчия в тасоска грънчарница за търговска тара.
Да се надяваме, скъпи читателю, че когато след хиляда години археолозите открият в нашата материална „култура“  парчета от Опел или от китайска електроника, те няма да ни обявят за германци или китайци.  
 От 3000 години насам процесът на елинизация обхваща солидна маса от  траки, илири, македони, по-късно славяни, българи, власи, албанци и цяла върволица от прииждащи на Балканите племена и мигранти, каквито някога са били самите елини. Благодарение на елинския си учител Аристотел, полумакедонецът Александър ІІІ разнася на върха на копието не друга,  а гръцка култура по целия древен свят.
Елинизацията е по-лесно проследима при тракийския аристократичен елит по понтийското и егейското крайбрежие и около Пропондида. Типичен пример наблюдаваме в семейството на одриския цар Котис І. Той започва царуването си като гражданин на Атина и го завършва с атински нож в гърдите.
Егейският емпорион Пистирос
Засега се предполага, че егейският Пистирос може да е името на укрепено древно селище, случайно открито на 18 км източно от Кавала при прокопаване на напоителен канал. Намира се между каракачанското село Пондоливадо (Ποντολίβαδο)  и село Петропиги (Πετροπηγή) – подходящ терен за развитие на скотовъдство и земеделие.
През 70-те години на миналия век там гърците попадат на изобилна атическа керамика с добро търговско качество, както и на нумизматична находка от тасоски и неаполски (от Кавала) сребърни монети. Те с основание допускат, че са открили станция на тасоски търговци.
Под ръководството на археолога Ефстратиос Пападопулос,  професор в Солунския университет, напоследък гърците разкопават само градските стени на своя археологически обект. Те твърдят, че засега нямат финансови възможности да изследват вътрешността на града, където биха се открили доказателства за името му.
Малко е странно, че веднага след „откриването“ на Ветренския Пистирос някой в Гърция оспори, че „няма достатъчно доказателства“ руините при Пондоливадо да са на егейския  Пистирос. Може да се допусне, че гръцкият интерес е по-добре запазен ако истинският Пистирос остане погребан между страниците на Херодотовата „История“.
Проблемите около епиграфския паметник
Необходимо  е допълнително проучване на Надписа. Много съмнения породи намирането му в една нива край римския траянов път Виа Диагоналис, на 100 м. от руините на пътната станция Бона Мансио.
Невярно  е твърдението, че Надписът е бил взет от  тракийските развалини и повторно употребен на Бона Мансио заедно с друг строителен материал. Тези развалини въобще не са били „каменоломната“ на римляните, защото е различен строителният камък на двата обекта.
Надписът, с неговия все още неизвестен геоложки и географски произход, се оказа не само манна небесна, но и истински  препъникамък за авторите на измислената хипотеза „Пистирос“. 
Археолозите отлично знаят, че древните камъни често пътуват, дори на много по-големи разстояния от това между Ветрен и Егея.   Понякога ги намират на необичайни места извън всякакъв исторически контекст, само за да развихрят нечия фантазия.
Специалисти по историческите „каменни екскурзии“ са примерно лорд Елгин и генерал Иван Дибич. Те украсиха музеите на великите си империи с безценни елински произведения на изкуството и с незаменими исторически извори. Подобна, но далече по-скромна е и дейността на нашите академици Йордан Иванов и Богдан Филов по време на двете световни войни.
Причината за пътешествието на Надписа засега не е известна и е безсмислено е да се умува по нея. Не се знае кой, откъде, кога и с каква цел е пренесъл Надписа в Горна Тракия. Лошата новина е че това напълно устройва авторите на фалшивата хипотеза за името на древния град.
При спорни обстоятелства,  археолозите взели прочутия епиграфски паметник, който един селянин открил в нива край Бона Мансио и го приписали на своя безимен ветренски обект, без да докажат пряката  връзка между тях. В науката ако не си идентифицирал обекта, все едно нищо не си постигнал.
Недостигът на прозрачност и подозрителната белетристика около намирането на Надписа създава усещането, че с него е извършена някаква манипулация. Да не говорим, че липсващата част от стелата, която прави невъзможно разчитането на целия текст, е отчупена не толкова отдавна, съдейки по светлия цвят на лома.
 Изглежда археолозите са  убедени в неразгадаемата тайна за произхода на паметника и смятат, че който не вярва на прозренията им, е длъжен да ги опровергае. Дори направиха опит да прикрият проблема с повърхностното предположение, че камъкът бил гранит от землището на село Бошуля.
Фактът, че Надписът е лежал край римския друм,  би могъл да означава, че той е докаран до това място по вече изградена пътна инфраструктура, т.е. векове след като въпросният тракийски град е престанал да съществува. Има и конспиративно предположение, че в наше време Надписът е подхвърлен на удобно място за лесното му „намиране“. 
Не е направена  оптична микроскопия на шлифи от каменната стела с Надписа, или ако е направена, не са оповестени  нейните резултати. Предполага се, че стелата е гранитна. В нашите околности гранит има сравнително малко и често се бърка с доста разпространения сиенит. Археолозите са допуснали същата грешка за строителния материал на Ветренския обект, но по-късно са се поправили.
Изключителното значение на Надписа налага  петрографският анализ на стелата да бъде направен, макар това да не е обичайна процедура за всеки древен паметник.
Надписът като регламент на егейска търговска мрежа
Неоткритият още Херодотов Пистирос е централен обект в Надписа. По всяка вероятност, той препотвърждава и е възможно частично да видоизменя по-ранен договор или царска грамота  за  отношенията на Котис І с остров Тасос, тасоския емпорион Пистирос, хиоската колония Марония – на 30 км югоизточно от Комотини,  и Беланските емпориони на Прасените (τα εμπορια Βελανα Πρασε[ω]ν), вероятно в Европейска Турция. българските изследователи на Надписа не са обърнали внимание на последните емпориони, за да не  усложняват защитата на хипотезата си, затова по-долу ще добавя няколко думи за тях.
Съдържанието на Надписа недвусмислено потвърждава, че с него се регламентират търговско-икономически отношения в гранична територия между траки и елини, която в онези времена безспорно е близо до североегейското крайбрежие.
Надписът въвежда имуществени права, икономическа и лична неприкосновеност на колонистите, което е свидетелство за стопанската автономия на този егейски емпорион. Нещо повече, употребеният в текста градски етникон пистирени означава, че гражданската общност на Пистирос вече е имала политически характер, т.е. била е размита границата между между понятията емпорион и полис.
 Всичко това въобще не може да се съотнесе към нашия изолиран древен град при Ветренската Аджийска воденица, но идеално приляга на действителното тракийско селище Пистирос край Егея, което вече е било в напреднал стадий на елинизация.
Аполония, чиито граждани живеят и работят в Пистирос, се ползват от правата по същия договор. Градът се е намирал западно от Кавала в днешната община Пангео, близо до златните мини в планината Пангео.
Поради незначителната разлика между старогръцкото  прилагателно   Мелана, произхождащо от личното име Мелас  и  тракийското Белана, също произхождащо от Мелас, има вероятност споменатите в Надписа Белански  емпориони на Прасените  да са двата емпориона Кобрюс и Дерис на северния бряг на залива Мелас. Това е днешният Сароски залив в  Европейска Турция, северно от Галиполи (Тракийски Херсонес). Условно можем да приемем, че Прасени е име на местно тракийско племе.
Има и версия, че Белански  емпориони на Прасените  може да са тържища на  финикийски, персийски или други търговци от Леванта.
Очевидно е, че митническият контрол е извършван в югоизточната гранична територия на  Одриското царство с гърците, която е на   егейското крайбрежие, а не до Ветрен в северозападната периферия на царството.
Пистирос, Аполония и Марония са в земи на тракийски племена. Пистирос на гръцки език се среща в три писмени варианта  –  Πίστιρος, Πίστυρος, Πείστηρα. От езикова гледна точка е безспорно, че и трите варианта се отнасят за една и съща търговска станция. Тя, заедно с по-известните полиси Абдера и Ксантия, са недалече от  Места в земите на племето Бистони. Това племе дава името Вистонида на езерото при Порто Лагос. Марония и съседният й прочут омиров мегалитен град Исмарос са в земите на Киконите, а  Аполония е на територията на Едоните.
Едно е ясно – Надписът се отнася за брегова егейска търговска мрежа, започваща западно от Кавала и стигаща до Дарданелите. Затова асоциирането му с тракийския обект при Ветрен е повече от спорно.
Ще посоча  три от многобройните проблеми, свързани с превода и тълкуването на Надписа:
        Дипломатическият документ е от началото на елинистичния период – около сто години след основаването на нашия древен тракийски град. Авторът на Надписа е неизвестен. Той може да е един от наследниците на Одриското царство след убийството на Котис І, но може и да не е. Твърдението  на автора, че ще спазва правилата, валидни по времето на Котис І, съвсем не значава, че той е негов наследник. Той също може да е тасоски, атински или дори македонски военачалник, който регламентира привилегии и имунитети за елински търговци в областта на международното частно право, защото те стават негови данъкоплатци.
        Очевидно  Надписът се отнася за сродни гранични градове на територията на Одриското царство в началото на залеза на имперския му период. Затова думата „συγγενείς“ следва да  се подразбира не като „роднини“, а като „συγγενείς πολεις“ (сродни градове). Става въпрос за екстериториални права на гърците за подсъдност само от арбитри    в сродните градове. Тези градове са относително близо един до друг на егейското крайбрежие;
        Надписът не уточнява дали аполонийците – граждани на Пистирос,  са апойкисти (колонисти) от нашия Созопол (Аполония Понтика) или от една от двете егейски Аполонии – тази в Пангео и другата на Халкидика. За авторите на Надписа обаче се е подразбирало, че трите  селища са близо до Тасос, но не и за кръстниците  на т. нар. Пистирос при Ветрен;
Изглежда, че не томовете на проф. Домарадски, а оскъдицата на изворова информация е хранителната среда на необоснованата интерпретация за „Пистирос“ и неговото „смесено“ население.
Който плаща, той поръчва музиката. Но ако не се надува само свирката и се копае по-усърдно, може да се установи действителното име на древния ни град. Понякога съчетанието между безпаричие и научни амбиции за значими резултати води до нездраво въображение, затова да не избързваме със заключенията. И без това предостатъчно сме закъснели.
Да се надяваме, че археологическите находки от Ветренския обект ще се увеличават и ще дават храна за нови  тези и хипотези. Няма да  пострада неговата значимост, нито четвъртвековните  усилия на български, полски, британски, чешки, френски и други археолози. Дори напротив, колкото повече копаят, толкова повече въпроси ще си задават, и без това е обработена малка част от целия обект.
Именуването на нашия все още безимен древен тракийски град трябва да отговаря на доказана историческа истина. Останалото е културно-патриотична или непатриотична политика и туристически пиар.
Не е лошо да се спуснем по балканския културен коридор от Ветрен през Маказа до Марония. Първо ще проверим дали наистина Одисей е ослепил  там циклопа Полифем или това е просто един мит за привличане на туристи. После на чашка узо ще обсъдим с маронейците общите ни туристически проблеми. Накрая ако има празник, може и на някое хоро да се хванем – съвсем са като българските. С тях сме на един акъл.