Представяме Ви нашия съгражданин Горан Йонов

Posted by: | Posted on: януари 21, 2014
ionov
Горан Йонов е роден през 1947 година в гр. Септември, Пазарджишка област. Следва “Международни икономически отношения”във Висшия икономически институт в София.След дипломирането си работи в Министерството на външната търговия, ”Балкантурист” и като представител на Комитета по туризма в Атина. През 1988 г. постъпва в Министерството на външните работи. Бил е съветник в българското полството в Лондон, експерт в управление “Международни организации”, началник на управление “Човешки ресурси”, пълномощен министър в Хага и посланик в Стокхолм.
Работил е също в частния сектор като изпълнителен директор на ИПОМА АД – София.
От 2007 г.е заместник-министър на вътрешните работи, а по-късно и секретар по външна политика и международна сигурност на президента Г. Първанов до края на мандата му.
Председател е на Управителния съвет на Международния институт за сигурност и сътрудничество в София.

Интересите в областта на историята на родния му край, се материализират в литературни опити, които г-н Йонов любезно ни предостави – вие, жителите на Община Септември сте и първите негови читатели.
*****
„Роден край ти си земен рай“
Горан Йонов
Горнотракиец съм от Септември. Без съмнение, духовен кръстник на моето родно място е Гео Милев, по едноименната му поема. Градът е център на най-голямата от трите западни пазарджишки общини в Тракия. В тази община са установени над двеста археологически паметници от различни епохи и броят им със сигурност ще се увеличава. Засега обаче въпросите около старото минало на моя роден край са много, а отговорите – малко. Да приемем условно, че повечето от тях са верни.
От Сарухан Бейлю до Септември
Сега се пригответе за едно трудно смилаемо историческо меню от известните ни стари имена на селището – Загоре, Сарухан Бейлю, Саръханбей кьой, Саранбей, Сараново, Сараньово. В този пъзел липсват поне едно тракийско и едно римско име. Според материали от Баткунския манастир „Свети Петър и Павел”, славяните го наричат Загоре, защото е близо до планина – ей го къде е Алабак над Варвара и Семчиново.
В началото на 16-ти век османски данъчни регистри споменават Сарухан Бейлю като център на нахия – най-малката административно-териториална единица, включваща около десетина села, равносилно на сегашната община. Били сме община преди повече от пет века, община сме и сега.
Етимологията на Сараньово и произходът на нашия сараньовски бей все още са неясни. Няма безспорни исторически доказателства от къде са пришълците, заселени на запад от Пазарджик. Според една версия на османиста Григор Бойков, специализирал в Анкарския университет, това са номади, депортирани през 1395 г. от района на Сарухан, Западен Анадол. Три години по-късно, татарският военачалник Актав със своя туман от Златната орда, вече разгромена от Тимур, пресякъл Дунав и по покана на турския султан, бил настанен в района на бъдещия Татар Пазар (Пазарджик).
Логичното заключение от тази хипотеза би трябвало да бъде, че кланът на сараньовския бей няма нищо общо с пазарджишките татари. И още, че Саруханбейлю е по-старо от Татар пазар и че двете селища са основани 70 – 80 години по-рано, отколкото се смяташе доскоро. 
Саруханлиите били войни на Тимур или негови съюзници срещу османците, докато Актав и татарите му от Златната орда били врагове на Тимур. Не вярвам сега пазарджиклии и септемврийци да се сбият заради тази история.
Важно обстоятелство е размерът на татарския туман на Актав, който може да е бил до към десет хиляди бойци, следвани от още по-внушителната маса на техните семейства и слуги. Това население трябва да е уседнало на доста широка територия, а десетките хиляди татари и още толкова коне са се нуждаели от значителни количества храна и паша. В този смисъл, голямата критична маса на пазарджишките татари не може да не е оказала влияние върху неизвестните по произход сараньовски анадолци и да ги е претопила.
Нелогично е да се предположи, че сарухански главатар на контрабандисти на сол, изселени по тази причина от Саруханския бейлик (сегашния турски вилает Маниса, на север от Измир), след това ще получи държавна османска служба в Сараньово. При това, в тежък за османлиите период – само няколко години преди Тимур да покаже на ликуващите си орди окования османски султан Баязид Светкавицата. Армията му беше изклана от Тимуровите орди при Анкара през 1402 г., за упокой на загиналите християни на Косово поле и за радост на цариградските византийци, отложили робството си с още половин век.
Да кажем няколко думи за Саруханския бейлик в Анадола, създаден в началото на ХІV в. Сарухан бей е основоположник на този пограничен бейлик, опиращ на запад до Егейско море. Преди това е бил емир на съседния източен бейлик Гермиян, но османците са го изтикали на запад. В онези времена населението на анадолските бейлици, в тово число и на Османския бейлик, станал по-късно империя, е пъстра черга от тюркски и други племена без етническа хомогенност – туркмени, селджуки, монголи, кюрди, всякакви. Тепърва е предстояла продължителна османизация, като имперско-административен процес и ислямска асимилация в най-различни форми, включително и насилствени.
Сарухан слага началото на династията на Саруханидите в своето анадолско княжество. Заради сепаратисткото поведение на тези непокорни васали, османците ги смятали за размирници, воюващи на страната на този, който плаща повече. Затова разбили бейлика и го анексирали през 1390 г. Очевидно никакъв сарухански бей не е депортиран в Сараньово, по-скоро това е бил вожд на неизвестен племенен клан, вероятно от Тимурови войници, чергаруващи из Саруханския бейлик.
За да разбъркам съвсем картите, предлагам да обсъдим топонима Сараньово. Наименованието може да произтича от „саръ”, означаващо в тюркските езици златен, жълт, рус. Руският град Саранск – столицата на Република Мордовия в Поволжието, е разположен на река Саранка, където и до днес живеят много татари. Нашият сараньовски „бей“ може да е бил родом от този край. Там Златната орда е разбита от Тимур, а споменатият Актав отстъпва с тумана си през Приднестровието към България. Съвсем не е изключена възможността Актав да е бил акермански татарин, т.е. от днешния град Белгород Днестровский на Днестърския лиман в Южна Бесарабия. Там и до днес е съхранена в отлично състояние непревземаемата средновековна крепост Аккерман. Това тюркско име е буквален превод от по-старите й гръцки топоними Левкополис или Аспрокастро – Белград или Бяла крепост. Впрочем, преводът на името Актав и казахското Актау означава бяла планина, скали, каквито са скалите на Аккерман, но също и тези на град Актау на Каспийско море.
Възможно е през 15-16 век Саръ хан да се е превърнал в Саран, независимо че между двете думи няма смислова връзка. На татарски „саран“ означава алчен, лаком, а на руски е вид шаран. На фарси „саранджа“ е злато а „шаран“ означава царска колесница. Оттам идва името на модела Фолксваген Sharan. Възможно е и друго, името Саранбей въобще да не е свързано с по-старите Сарухан или Саръхан, защото и в Сърбия има едно шумадийско село Сараново. Въобще трансформацията от Сарухан през Саръхан до Саран трябва да се изясни. Трите имена имат различна семантика и различен исторически контекст, макар че звучат като сродни.
Можем също да допуснем, че промяната е резултат на езиково профанизиране, както например англичаните преобръщат „Кралския път“ в Хайд парк от френското Route du Roi, на английското Rotten Row.
Сараньовската етимология става още по-неясна, ако повдигнем леко завесата на богатата етническа мозайка в Поволжието от угрофини, индоевропейци и тюрки. Мордовяните са угрофини и са много по-старо население от настанилите се там монголи в средата на 13-ти век, след разгрома на Волжска България. Имали са значителен словесен обмен с татарите, на първо място при географските наименования. Родината им е поле на вековни жестоки войни между руси и татари.
Старомордовският граматичен корен „сар“ или „сара“, в топонимията означава приток. Има също санскритски семантичен корен „сара“, означаващ вода, поток, тека, мия. Въпросната река Саранка е приток на по-голямата река Инсар. Инсар съдържа същия корен, защото пък е приток на Сура, която се влива във Волга. Основаният през 1641 г. Саранск, сега е 300-хиляден град и е побратимен с Ботевград. Дори почти милионният руски град Саратов на река Волга има същия корен, както и град Саров, на река Саровка в Мордовия. В този град има и една крепост Сараклъч, което на тюркски означава златна сабя.
Май ви замаях главите, но очевидно е възможно нашият сараньовски „бей“ да е донесъл името си от Поволжието, много преди Иван Грозни да подчини Казанското ханство. Там и до днес се срещат фамилните имена Саруханов, Саруханян, Саров, Саранов, Саранский, които едва ли произхождат от анадолския Сарухан бейлик. За нас едва ли е толкова важно дали името е с мордовски, татарски, туркменски, ирански или санскритски корен.
Видният възрожденец Стефан Захариев е посочил, че нашият бей е татарин от „Сараханска“ област в Армения. В Армения действително има град Сарухан, недалече от западния бряг на езерото Севан. Само дето градът е кръстен на името на арменския красноармеец Саруханян през 20-ти век. Дълго време версията на Захариев за произхода на бея е приемана у нас за неоспорим факт. Действително, през 1385 г. татарската Златна орда на хан Тохтамъш за последен път плячкосва Армения, а на следващата година Тимур я доразрушава. Това обаче не придава достоверност на твърденията на нашия именит пазарджишки краевед.
Вероятността сараньовският саруханлия да е бил Тимуровски войн е доста голяма и затова ще кажа само няколко думи за Тимур – националният герой на Узбекистан. Провокира ме една биографична книга за тази историческа личност, издадена неотдавна във Франция. Малко е хвалебствена, но причината е ясна – Тимур е разбил османците, готвещи се да развеят победни знамена и на Ламанша, не само на Босфора. Тимур обаче е останал до края на живота си истински азиатец, обърнат с лице на изток, не на запад като османлиите.
Слава Богу, че е било така, иначе Тимур и в Европа щеше да натрупа планини от черепи, по-големи от тези на османците, както примерно беше натрупал в персийския град Исфахан. Европа не го е привличала, за него истината е била в Китай, Индия и Персия, дори умира по Пътя на коприната в поход към Китай. Очевидно е бил добър политик, след като ни е заблудил, че е първият азиатски радетел за общото Евразийско пространство. Това са били само приказки, а делата му са съвсем други.
Тимур бил интелигентен и образован, оставил грандиозно културно-историческо и архитектурно наследство. Разбира се, че ще остави, след като е владял почти целия източен свят и е събрал в Самарканд най-великите умове на Ориента. Нищо ново под слънцето, всички диктатори обичат монументалното изкуство и изящните миниатюри. Те са най-големите меценати, защото си мислят, че така легитимират култа към себе си.
През 2008 г. пътувах до Узбекистан и бях впечатлен от азиатската гордост на узбеките и отношението им към Китай. Имах усещането, че интересът им към Стратегията на Европейския съюз за ново партньорство в Централна Азия е като към скромен ордьовър пред богато китайско меню. Тимуровата статуя в Ташкент вече беше на мястото на паметника на Карл Маркс, а Самарканд – столицата на Тимуровата империя, беше реставриран в пълния му блясък. Година по-късно беше открит Трансазиатският газопровод от Туркменистан, през Узбекистан и Казахстан до Китай – цели 7000 км. През 2012 г. тръбата достигна пълния си капацитет от 40 милиарда кубически метра природен газ годишно. Ако още една тръба поеме от Средна Азия и към Индия, днешните тимуровци ще започнат да гледат на Европа предимно като на туристическа атракция.
Восток дело тонкое, въздишаше навремето главният герой Сухов от култовия филм „Белое солнце пустыни“. Нещо повече, Изтокът е не само тънка, но и дебела работа.
Какво ли няма по Ориента – има невероятен кервансарай Сарухан от 13-ти век в Кападокия. Във вилаета Маниса има околийски град Саруханлъ, недалече от главния град Маниса, в посока към Балъкесир. Има дори един известен индийски град Сарахан в подножието на Хималаите, близо до Кашмир, но както сме я подкарали, ще стигнем до Адам и Ева. Преди няколко години секретарят на външните работи на Индия се казваше Шиам Саран. Както видяхме, по света и у нас това име доста се среща, но има и още – Саранци и Саранско в България, Саран във Франция, Саран в Иран.
Засега нека условно приемем, че нашият сараньовски бей е бил анадолски саруханлия от средна ръка, съпровождан от дружина авери с неизяснен етнически произход и толкова. Историците най-после да си кажат тежката дума за Сараньово и бея, защото ние септемврийците си имаме къде по-земни грижи.
Значимата историческа фигура е Сарухан (1313-48) – основателят на Саруханския бейлик, бей на Магнесия (Маниса), владетел на Лидия, завоевател на Мала Азия, съюзник на Византия срещу генуезците. Дори е имал своя монетарница и в нея е сякъл доста акчета с нумизматична стойност. То е ясно, че хабер си е нямал за нашия скромен септемврийски край. Нито пък някой друг от династията на Саруханидите. Да депортираш един тюркски принц в най-далечния северозападен край на разорената, обезлюдена от войни и кланета Тракия, това е все едно да го изпратиш на доживотна екскурзия по Ленинските места в Сибир.
Приносът към историята на Стефан Захариев с неговото Описание на Татар-Пазарджишката кааза не се намалява от грешките, които е допуснал. В него е включена и хрониката на поп Методи Драгинов от село Корова, като автентично свидетелство за ислямизацията на българите в Чепинското корито. Хрониката беше оплюта с дребнави и заядливи аргументи от нашенски учени на чужда ясла, даже им пригласяха някакви европейски специализанти по османистика в Турция. По същия начин могат да направят на бербат и Паисиевата история.
За Захариев, Саръхан бей е татарски главатар, вече на османска служба, който се преселил от Татар Пазар в запустялото Загоре, нарекъл го на свое име и си направил там чифлик. Задачата му е била да пази подстъпите към стратегическата Момина клисура. Друг е въпросът как ще я опази толкова отдалече, след като до нея има близо 20 км. и поне три часа път с камила, но нейсе. След като управлявал известно време, както си му е редът и днес, беят започнал да дерибейства и злоупотребява с властта. Дружината му се разбунтувала, една нощ нападнала бейовия чифлик и изклала цялата му фамилия, барабар с него.
Захариев описва Саранбей като българо-турско село с 60 български къщи, 240 българи и три хана. Турците са били около 140, с 40 къщи, една джамия и един чифлик. В селото имало и 30 цигани с 10 къщи. Захариев справедливо отбелязва, че през 1870 г. те са живели най-нашироко, по трима в една къща. Или са имали проблеми с раждаемостта, или са ги драли живи за всяка открадната круша. По наше време поне тези проблеми им отпаднаха.
Почти всички села около Саранбей били български и само няколко със смесено население, като например Ковачево (Демирджилер). Компактно турско население е имало в Пазарджик и непосредствените му околности, също в Пещера и Цепина.
СЛЕДВА…